Въпреки че бях уморен, дълго не можах да заспя. Люлеенето на кораба, стъпките и виковете на хората по палубата и най-много мисълта за приключенията не ми даваха мира. Най-после сънят надделя.
Джим ме събуди на другата сутрин, като ме издърпа грубо от хамака.
— Да не мислиш, че си капитан? — викна той. — Адмиралът е на крак от два часа. Той се готви да слезе долу за закуска, а ти още не си готов да му прислужваш.
Сънливо благодарих на гъдуларя, задето ме събуди, и бързо се отправих към палубата, за да се разсъня напълно с кофа морска вода. Бързо се избърсах и слязох долу да приготвя и подредя кабината преди пристигането на Морган. Когато дойде след десетина минути, той намери всичко в ред.
След едно любезно „добро утро“ и едно одобрително кимване той не проговори, додето не задоволи апетита си. Като свърши това, ме накара да му донеса лулата и тютюна и запуши спокойно.
Почистих масата, измих приборите и поставих всичко на мястото му. През това време Морган ме наблюдаваше между гъстите кълба дим, които изпущаше лулата му.
Като ме освободи, отидох на палубата, жаден да разгледам кораба и да се запозная с екипажа му. Имаше всичко девет кораба във флота, изпратен да атакува Порто Бело, и нашият вървеше начело, защото Морган беше вече официално назначен за адмирал през дните, когато бях в дома на губернатора. Всички тези кораби с издути от вятъра платна представляваха величествена гледка. При все това се чудех как си мисли Морган да превземе Порто Бело с толкова малко кораби.
Като гледах от палубата към неговите съпроводници, дочух охкане до себе си, обърнах се и видях възпитателя си да лежи на дъските. Лицето му беше бяло като морската пяна, вероятно играта на вълните се беше отразила твърде зле на стомаха му.
— Добро утро, господин Алджърнън — казах закачливо и като всички момчета го съжалих малко.
Алджи изпъшка:
— По-добре да бях умрял!
— Не искахте да ми позволите да си отида — казах вече с истинско съжаление. — Грешката беше ваша…
— Мой дълг беше да те спра. Губернаторът искаше… ох…
Искрено ми домъчня за него. Наблюдавах го, без да зная какво да сторя, за да го облекча, додето най-после се посъвзе.
— Мога ли да сторя нещо за вас? — попитах.
Отговори ми с въпрос:
— Има ли някакъв начин да се добера до твърда земя?
Гласът му беше така отпаднал, че едва сдържах смеха си.
В този момент към нас се приближи Черния Джак. Той държеше в ръката си навъзлено въже. Поздрави ме с приятелски поглед и застана над проснатото тяло на Алджи.
— Какво значи всичко това, мръсно куче? — попита разярено той, въпреки че в погледа му имаше повече насмешка, отколкото гняв.
— Болен съм… умирам! — простена Алджи.
— А, тука не може да се мре. Освен това вие сте направили беля на палубата. По-добре вземете ведрото и измийте това.
— Но, казвам ви, умирам… — започна Алджи.
В същия момент въжето изсвири във въздуха и се уви около краката на страдащия. Джак не беше го ударил силно, но Алджи нададе силен вик и събра моряците около себе си.
— Ще изчистиш ли сега тази мръсотия?
Алджи започна бавно да се изправя и застана на четири крака, но това беше удобна поза за още няколко удара, които ускориха движенията му. Най-после той извади една кофа вода от морето и започна да чисти палубата сред безбройните закачки на моряците.
Палубата беше изчистена за голямо задоволство на боцмана, но на Алджи беше заповядано да извади още една кофа вода.
— Какво ще правя с нея? — попита безпомощно той.
— Сложи си главата в нея — беше неприятният отговор.
Алджи очевидно помисли, че това не е казано сериозно, и се усмихна глупаво. Но Черния Джак му натопи насила главата в кофата и я държа вътре около половин минута, докато бедният учител правеше отчаяни движения с ръце и крака да се освободи.
— Сега слизай долу, лягай в хамака си и повече да не си се разболял от тази морска болест — изрева Черния Джак.
Кашляйки и кихайки, Алджи се промъкна между веселите буканиери, които го блъскаха насам-натам, и с моя помощ сполучи да се смъкне долу.
След четири часа той отново се появи на палубата. Сега вече гълташе лакомо пушеното сухо месо и бисквитите, които готвачът му беше приготвил. И никога вече морската болест не го повтори.
Раздори сред флота
Един испански кораб ни съзря на двадесет мили от Порто Бело. Той се обърна веднага и избяга, сякаш подгонен от дявола, за да предупреди заплашеното укрепление.
Морган повика всички шкипери на съвет на своя кораб, преди да се покаже Порто Бело. След дългото съвещание в кабината му той ми разказа още същата нощ какви решения са взели.