— Всички сме съгласни, че не трябва да дадем много време за обстрела на Порто Бело. Колкото повече се бавим, толкова повече време имат те да повикат подкрепления и техните галеони да ни преградят пътя. Не оръдия, а пищови и ножове ще превземат Порто Бело.
Попитах го кога възнамерява да започне атаката.
— Утре привечер, момчето ми. Лодките ни ще пропълзят до брега под прикритието на тъмнината. В това време нашите кораби ще дадат няколко изстрела, за да ги залъжат. Всеки, който е излишен на корабите, ще отиде там. Испанците никога няма да помислят да пленяват корабите ни. И ако първата ни атака не успее, надявам се да намерим един предател в Порто Бело, който ще ни помогне да превземем укреплението. Това е пасторът Нокър, който е бил дълго време на служба при нас. Един лукав, хищен и храбър приятел. Или той, или един от другарите му ще ни посети нощес. Искам да останеш на палубата и ако някоя лодка се приближи, поздрави я с думите: „Панама е целта!“ Отговорът трябва да бъде: „Но Порто Бело първо!“ Ако паролата е същата, вземи човека на борда и ми го доведи долу колкото е възможно по-тихо.
Чак когато пълната луна изгря на небето, обектът на моето наблюдение се появи. Човекът, който гребеше, се приближаваше много бавно и тихо. Той мина близо до два от другите кораби, преди да стигне адмиралския.
— Панама е целта! — прошепнах предпазливо.
Отговор не последва няколко секунди и аз помислих, че или гребецът не ме е чул, или това не е очакваният човек. Тогава чух нисък, дебел глас:
— Но Порто Бело първо!
Мистериозният посетител нямаше нужда от помощ да се покачи на кораба, защото беше същинска котка.
Най-отблъскващият човек, когото някога съм виждал! Тъмен на цвят и добре сложен, с някаква кръвожадност в движенията, което ме накара да потреперя. Лицето му беше сатанинско — друга дума не може да го определи. При това една бяла резка прекосяваше лицето му от носа до лявото ухо. Но въпреки цялата си противност, той можеше да заеме и доста благородна поза, когато пожелаеше.
— Добре, момче, разгледа ли ме добре, та да ме познаеш, ако ме видиш пак? — попита той с грозен глас, който съответстваше на вида му, като в същото време ме сграбчи за рамото така силно, че едва не извиках.
— Да, сър, но съвсем не го сторих преднамерено — успях да измънкам аз.
— Но го стори, нали? — и той отново ме разтърси. — За в бъдеще си пази очите, защото можеш да ги изгубиш. Кой ти каза да ми се обадиш?
— Адмирал Морган, сър.
— Заведи ме тогава при него.
Като извади пищова си от пояса, като че ли се предпазваше от възможно предателство, той ме последва. Адмирал Морган ми поръча да се въртя наблизо, а Нокър (както го нарече Морган) прибави да не забравям, че и стените имат уши. Двамата се затвориха. Седяха почти дял час. Повикаха ме веднъж само да им занеса вино. Най-после адмиралът и посетителят му излязоха на палубата. Първият — да даде нов курс на флота си, а вторият — да се спусне в лодката си и да изчезне там, откъдето беше дошъл.
— Вие напускате Порто Бело, нали? — осмелих се да попитам адмирала, когато се завърна в кабината си.
— Да, момко, така ме съветва този хаймана. Голям дявол е този приятел! Казва, че Порто Бело очаквал атаката ми и че нищо освен изненада не може да го превземе. Ще отплаваме на запад, за да заблудим неприятеля. Испанците ще се хванат на въдицата, защото са твърде уверени, че пристанището им е непревземаемо.
— Тогава как и кога ще отплавате, сър?
— След четиридесет и осем часа най-много. Нокър е приготвил лодки на едно място, където отиваме сега. Той ще ги напълни с хора и ще гребат покрай брега, придържайки се колкото е възможно по-близо до него. Атаката ще започне рано сутринта и вземем ли веднъж първата и най-силната крепост, гарантирам ти, че ще паднат и другите две.
Зората ни свари на новото ни място. Морган се разпореди повечето от хората да слязат на сушата през деня. Аз бях един от тия, които се възползваха от това нареждане. И прекарах приятни часове, изследвайки залива заедно с Дикстън, Джим и Алджи, който също беше дошъл, за да не го закачат моряците. По-късно четиримата се настанихме в една пещера, която открихме случайно. Дикстън с доста усилия успя да я затвори с голям камък, за да не ни безпокои никой.
Но току-що бях задрямал и някакви кресливи гласове ме пробудиха. Трябваше да мине известно време, докато се опомня и разбера, че това става точно пред пещерата ни. Тогава долових да се споменава името на Морган и един мръсен епитет, прикачен на френски към него. Това напълно прогони съня ми и ме накара да се отправя към отвора на пещерата. Припълзях до камъка, който ни прикриваше, и се вслушах.