— Къде са отишли? Бързо, човече, кажи ми всичко, което знаеш.
Той ми обясни, че с приближаването на буканиерите началникът разпръснал всички затворници. Някои били откарани в Маракаибо, а други — през протока — в Панама. Но къде е бил изпратен баща ми, той не можеше да ми каже.
Макар и разочарован, аз се радвах, че баща ми е още жив. Заклех се отново пред себе си, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да го освободя.
Преди да пуснем младежа, ми дойде наум, че той можеше да занесе известие до баща ми. Испанецът с удоволствие обеща да стори всичко възможно. Аз имах хартия у себе си, но не и мастило. Запалих клечка и с въглена надрасках няколко думи на баща си, за да му кажа, че съм добре и ще го намеря. След като дадох на младежа един от пищовите си да се защитава, аз го наблюдавах с насълзени очи, докато не изчезна сред дърветата, обграждащи тази страна на града.
— Радвай се, приятелю — извика Дикстън, желаейки да ме окуражи.
— Уви, Дикстън, ще се радвам, когато видя отново милото лице на баща си. Колко месеци, години може би ще ми трябват, докато го открия и освободя?
Разоряването на Порто Бело
Минаваше полунощ, когато Морган поведе хората си на последната атака, за да превземе напълно Порто Бело.
Луната беше скрита зад облаци.
Въпреки свободата, която имаха, никой от хората на Морган не беше пиян. Това говореше за неговото голямо влияние. Всички жадуваха за атака и всеки се хвалеше колко испанци ще заколи.
— Инат хора са тези граждани — каза един, додето чакахме заповедта за атака. — Исках един търговец да ми покаже къде си е скрил богатството. Закле се, че нямал нищо. Отсякох му пръстите един по един и чак тогава ми каза.
— А след това, Джим?
— Накарах го да открие дупката, където го беше скрил, след това го застрелях и зарових в същата дупка — отговори Джим сред грубия смях на приятелите си.
— Това ми припомня — подзе друг — за един нисък шишко, който се кълнеше, че бил просяк и нямал нищо скрито. Аз го вързах с пояса за клона на едно дърво и запалих слаб огън под него, за да стопля мозъка му, та да си припомни по-добре. И разчекнете ме, приятели, ако още не виси там. Има да се люлее като препечено пиле.
Отвратен от тяхната извратеност, аз избягах настрана, последван от Дикстън. Седнахме върху една каменна стена с болка на сърцето, че трябва да се бием рамо до рамо с тия жестоки буканиери.
Както седяхме да чакаме сигнала за атака, Дикстън сложи предупредително голямата си ръка върху коляното ми, сочейки с показалеца си надолу по тесния път.
Отначало не видях нищо, защото луната беше зад облак. Но скоро, когато очите ми свикнаха да различават сенките, видях тайнствена фигура да се приближава към нас.
Дикстън ме дръпна да се скрия зад широкия му гръб и така зачакахме онзи, който продължаваше предпазливо да пълзи към нас.
Дикстън извади пистолета си и аз последвах примера му.
Нападателят беше вече отминал мястото, където се криехме, преди Дикстън да пристъпи напред и да му извика.
— Горе ръцете или ще стрелям!
Неизвестният, който беше увит с дълго наметало, бавно направи това, което му беше заповядано, но остана с гръб към нас. Дикстън пристъпи напред, за да види кой е.
Но когато се опита да разгърне наметалото, издигнатите ръце на странника се обвиха около ръката, която държеше пистолета. В следващия миг и двамата бяха на земята, ръмжейки като разярени вълци и премятайки се с дива бързина.
Няколко пъти бях виждал Дикстън да се бори, но никога силата му не бе така оспорвана, както сега. Изглежда, че беше срещнал сериозен противник. Непознатият беше изумително бърз в движенията и ужасно силен въпреки по-дребния си ръст. Той сполучи да прикове Дикстън с гръб към земята с чудна хватка, която обезвреждаше напълно гиганта.
Докато двамата борци бяха твърде заети, за да мислят, че има и трето лице, аз сграбчих падналия пищов на моя другар и напразно се опитвах да намеря удобно място, откъдето да ударя противника, без да нараня Дикстън. Издебнах удобен случай. Ножът на непознатия, който той опитваше да забие в гърлото на Дикстън, ме накара да побързам. Пристъпих бързо напред и допрях пищова зад ухото му.
— Ще стрелям, ако удариш! — извиках аз.
При тези думи той извърна лице към мене и аз съзрях с ужас същото грозно, прорязано от белег лице, което бях видял на борда на кораба на Морган: шпионина Нокър!
Виждайки ме, той изръмжа страшно, което едва не ме накара да изпусна пищова си от уплаха.
— Махни този пищов, глупако! — изрева той с проклятие.
Мислех да се разберем с него честно. При все това не се подчиних на командата му и го помолих да пусне другаря ми. Той стори това много грубо и скри ножа си в пояса.