— Търся Морган — изръмжа той. — Какво искаш да кажеш, като се хвърляш отгоре ми по този начин, дръвник с дръвник?
— Защо, приятелю? — отвърна кратко Дикстън. — Исках да видя кой си и дали лицето ти изглежда честно. Но щом моят малък приятел те познава, ще те заведем при Морган въпреки всичко.
— Въпреки какво, говедо?
— Твоето честно лице, приятелю — и Дикстън се засмя на собствената си смешка.
Помислих, че Нокър ей сега ще се спусне към Дикстън, и хванах по-здраво пищова си. Но очевидно той съвсем не мислеше така и учтиво ме помоли да го заведа при Морган, като прибави, че не желае да бъде видян от другите буканиери.
Морган остана много доволен при вида на посетителя си.
— Добре дошъл — каза той. — Щях да започна атаката след половин час. Защо закъсня?
— Първо, трудно и рисковано беше да напусна укреплението. И второ, тези, двамата глупаци ме забавиха четвърт час. Мисля, че няма да забравиш да ги накажеш.
Аз започнах да протестирам, но Морган ме спря с едно движение.
— Ще ви изслушам сутринта. Сега ти, Дикстън, можеш да си вървиш. Артър, донеси ни вино и чаши.
— Е? — попита Нокър, като изпи чашата си. — Досега моята помощ допринесе ли нещо?
— Сведенията ти бяха доста точни, а идеята относно превземането на втората крепост — много сполучлива. Ако изпълниш и обещанието си да ни помогнеш да превземем и третата, най-силната крепост, още утре ще видиш нашият червен кръст да се развява на мястото на испанския.
— А наградата? Спомняш ли си пазарлъка ни?
— Десет хиляди златни кюлчета. Ще ги имаш, не се страхувай.
— И командването на кораб във флота ти. Това беше част от пазарлъка. Омръзна ми да се преструвам на свещенослужител.
— Ще бъдеш и капитан, Нокър, и може би ще доживеем да се борим дълго срещу испанците. А сега, какво стана с обещанието ти? Ще можем ли да хвърлим във въздуха барутния склад, както говорихме?
— Всичко ще стане. Поведи хората си призори. В суматохата и уплахата лесно ще запаля фитила, който е вече поставен в склада. Но гледай някой от твоите нехранимайковци да не ми попречи.
— Не се плаши, Нокър. Носи свещеническото расо и помни паролата „Мансвелт“. Това ще те спаси, ако някой от буканиерите ми пожелае да прободе испански свещеник.
Те говориха още десет минути. След това Дикстън и аз бяхме натоварени да заведем безопасно Нокър до третото укрепление.
Зазори се. Буканиерите понесоха широките си стълби и се втурнаха в трета атака. Испанците бяха на поста си — звънът от удар върху желязо и барабаните призоваха войниците на оръжие. Гъст и опасен пушечен огън поздрави появяването ни и много от нашите паднаха по пътя между втората и третата крепост.
Но буканиерите продължиха пътя си с устрем, сякаш безчувствени към безмилостните куршуми. Когато някой от хората паднеше, друг безшумно заемаше мястото му.
Щом стигнаха до стените и опряха стълбите в тях, безстрашните буканиери веднага започнаха да се изкачват, нехайни към смъртта. Усилията на защитниците станаха по-отчаяни от всеки друг път. Големи камъни, разтопено олово и железни парчета летяха надолу, за да допълнят пушечните изстрели и стрелите.
Но буканиерите стреляха точно и много от испанците падаха от стените заедно с предметите, които хвърляха.
Мъчно бе да се предскаже как ще свърти битката, ако не беше предателството на Нокър.
В разгара на битката неочаквано изригна внезапна ослепителна светлина. После силна експлозия разтърси укреплението и земята под краката ни. Испанците още повече се изплашиха и се обърнаха да видят дали не е изригнал вулкан зад тях. Морган се възползва от суматохата.
— Напред! — извика той.
— Напред! — отекнаха капитан Нежни, Скарфас и всички други капитани.
И сами дадоха великолепен пример на хората си, като бързо се покачиха върху стените на укреплението, преди испанците да се съвземат.
Буканиерите ги последваха със силни викове. Испанците се обърнаха да се бият отново, но беше вече късно. Ние връхлетяхме с пълни пищови и безмилостни саби. Неприятелят беше обезсърчен. Видът на капитан Нежни, който си пробиваше път сред редовете му, на Скарфас, който след всяка своя жертва изпускаше по едно проклятие, на Големия Дикстън, който стърчеше над всички и поваляше наляво и надясно враговете с желязна пръчка, и над всички — видът на Морган, който беше пример за хората си, срази неприятеля.
Някои започнаха диво да бягат, напразно търсейки безопасно място. Други падаха на колене, молейки за пощада. Някои още се биеха, докато намериха смъртта си под нож или куршум. От всички, които останаха върху стената, нито един не беше пощаден.