— Две или три хиляди, а? — каза Морган. — А ние имаме едва триста въоръжени човека. Няма нужда да се безпокоим за отстъпление.
Когато след два дни испанците се появиха пред Порто Бело, всеки буканиер се беше оправил от пиянството и се намираше в бойна готовност — да умре при защитата на града, така скъпо превзет.
Но нямаше нужда от борба. Испанците изпратиха човек да преговаря за мир. Той беше приет от Морган и ми беше заповядано да донеса вино.
Отначало испанецът се опита да си придаде голяма важност, като поиска всички буканиери да се предадат. Морган се изсмя и го попита дали мисли, че буканиерите, които са били достатъчно храбри да превземат Порто Бело, няма да могат да го защитят. След това испанецът предложи, сякаш по милост, да позволи на буканиерите да се оттеглят невредими на корабите си. Морган пак се изсмя.
— Защо да говорим като деца, сеньор? Ние прибрахме всичките богатства, които можеше да намерим в Порто Бело, на корабите си. Можехме да отплаваме отдавна, ако пожелаехме. Мислите ли, че съм останал, за да пием по чашка вино с вас? Не, сеньор, въпреки че това ми прави чест — и той се поклони. — Ние ще стоим в Порто Бело, докато успеете да ни изпъдите… А това, ще се убедите, не е лесна работа. Или ще трябва да ни дадете богатство, за да си отидем доброволно.
В края на краищата Морган успя да се наложи. Не по-малко от сто хиляди златни кюлчета бяха връчени на буканиерите, за да опразнят града. Това, заедно с плячката от Порто Бело, значеше, че смелото начинание богато ще възнагради буканиерите.
— А сега, сеньор — каза испанският офицер, след като преговорите бяха завършили, — имам известие за вас от губернатора на Панама. Той ви моли да бъдете така добър да му изпратите едно от оръдията, с които сте успели да превземете Порто Бело, град, който смятахме за непревземаем.
С весело изражение на лицето Морган извади един пищов от пояса си и го подаде на изненадания офицер.
— Ето, сеньор, изпратете това на губернатора. Това е единственото оръжие, което сме употребили при обсадата на града. И можете да добавите — никога не съм бил по-сериозен. Ако губернаторът на Панама е достатъчно добър да запази това оръжие за дванадесет месеца, аз и буканиерите ми ще го посетим лично, за да си го поискаме.
Поли Флиндърс се появява
Натоварени с плячка, нашите кораби отново влязоха в Порт Роял. Известия за падането на Порто Бело бяха вече изпратени до Ямайка. Адмирал Морган очакваше да го посети сам сър Томас Модифърд и да го поздрави, но беше разочарован. Вместо това дойде един офицер, който донесе писмо до адмирала.
Морган го прочете и тъмна сянка премина по лицето му.
— Да не мисли, че буканиерите са роби? — извика гневно той и захвърли известието от генерал-губернатора. — Кажете на сър Модифърд, че ще се постарая да го посетя утре. В момента съм твърде уморен, защото току-що се върнах от акция, която бе полезна за Англия.
Когато офицерът слезе в лодката си, адмиралът се обърна към капитан Нокър и му обясни причината за гнева си.
— Заповядва ми да го посетя веднага, като че ли съм му подчинен офицер. Хайде де! Той ще види, че буканиерите могат да минат и без него, ако стане нужда, въпреки че имам голямо желание да се бия на страната на Англия, докато заплатата е добра!
В същото време Алджи зяпаше към сушата с жадни очи. През време на пребиваването си при буканиерите той беше станал много по-мъжествен, макар че не преставаше да бъде прицел за подигравките им. Заякнал бе и можеше да яде всичко, което му даваха. При все това жадуваше да почувства твърда земя под краката си и да бъде сред цивилизовани хора. Той не се чувстваше у дома си сред грубите буканиери.
— Няма ли да дойдеш с мен, Артър? — попита ме умолително същата вечер. — Сигурен съм, че сър Томас ще ти прости бягството. Хайде да избягаме нощес.
Дикстън го дочу и запита как възнамерява да отиде до брега. Старият ми възпитател отговори, че може да доплува до брега, въпреки че бях сигурен, че ще се удави още на половината път.
— А какво ще кажеш за батко ти Джак? — попита Дикстън.
— Джак? Кой Джак?
— Джак Акулата. Ще му направиш една отлична вечеря, не се съмнявам.
След това Алджи би се съгласил да плува само под дулото на пищова. Но той беше решил да избяга и искаше да му помогна да открадне една от лодките.
— Не мога, Алджи — казах. — Знаеш много добре защо избягах. Да науча нещо за баща си и да му помогна да се освободи, ако е възможно. Докато буканиерите могат да ми услужат, аз ще остана при тях.
Алджи престана да ме убеждава, но не желаеше вече да пътува заедно с Морган. Като видя, че бях решен да остана, той започна да ме моли да издействам свободата му от адмирала.