Той беше преоблечен, косата му — добре сресана, а брадата — избръсната.
— Е! — изрева Морган, като впери поглед в Алджи. — Какво имате да се оплачете от мен?
Дали последните му преживелици бяха засилили мъжествеността му, или присъствието на губернатора му вдъхваше вяра, но Алджи не се изплаши от страшния поглед.
— Сър — каза той, — единственото, от което мога да се оплача, е, че държите момчето Артър Елиъс на кораба си.
— А нещо за твоето отвличане? Няма ли да се оплачеш за това? — попита изненадано губернаторът.
— Не, сър, няма от какво да се оплача — отвърна Алджи.
В този момент Алджи се издигна високо в очите ми. Никога не бях помислял, че той се интересува толкова от щастието ми. Като почувствах, че също така трябва да се покажа важен, аз излязох от скривалището си и се изпречих пред гневния губернатор.
— Така, ти си тука, а? — извика той и протегна ръка към бастуна си.
— Да, сър, и изложих причината в бележката, която ви оставих, въпреки че не ви казах за намерението си да се присъединя към флота на адмирал Морган. Моля, не ме смятайте за непризнателен. Аз не можех да остана спокойно при вас, без да узная нещо за съдбата на баща си.
Гневът на адмирала изчезна, когато той видя моето отчаяно положение.
— Не бъдете прекалено строг към момчето, сър Томас — каза той. — Ако бяхте видели как храбро се биеше, като истински мъж, щяхте да се гордеете с него.
Даже Алджи искаше да каже нещо в моя полза.
— Ще бъде интересно да знаете, сър Томас, че усилията на Артър не са били напразни. Той е научил от един испански пленник, че сър Хю Елиъс е жив, но в испански ръце в Маракаибо или в Панама.
Най-после се стигна до споразумение. Аз трябваше да живея у губернатора, докато флотът беше в пристанището. Но ако той предприемеше някое пътуване, което можеше да донесе новини от баща ми, щеше да ми бъде разрешено да се кача на кораба на Морган. Последното обещание, дадено от губернатора, ме задоволи много. Той обеща да изпрати адмирал Морган начело на една експедиция до Маракаибо веднага щом флотът се екипира добре.
— А сега — каза адмирал Морган, — за да покажем, че всичко лошо между нас е забравено, нека изпием една бутилка. Това вино е от избата на началника на Порто Бело!
Ние, четиримата, седнахме като добри приятели. Сякаш Морган и губернаторът никога не се бяха карали, аз никога не бях бягал от дома на сър Томас, Алджи никога не бе отвличан от буканиерите.
Последваха монотонни дни в Порт Роял — с малки изгледи, че губернаторът някога ще изпрати флот в Маракаибо. В същото време буканиерите се наслаждаваха на почивката си в пристанището. Благодарение на плячката от Порто Бело те имаха даже излишни пари.
„Яж и пий, докато можеш. Утре може би ще умреш. А ако не — има още много плячка по света“ — казваха често те.
Един инцидент се случи по време на престоя ми при губернатора, та успях да получа новини за баща ми. Дикстън, който имаше навик да ме посещава всяка вечер заедно с Джим, дойде една вечер с някакъв нисък тъмнолик човек. Отначало не го познах, но когато Дик спомена, че е бил на борда на „Скитник“, се приготвих да чуя разказа му.
— Познахте ли ме сега, млади господине? — попита той, подавайки голямата си мръсна лапа, за да се здрависаме. — Наричат ме Поли2 Флиндърс, въпреки че сега не представлявам много приятна гледка.
Право да си кажа, не можех да си спомня и затова смених темата, като попитах как е успял да избяга, когато „Скитник“ е бил превзет.
— Избягал, казвате вие? А, никак не ми се вярваше, че някой от нас може да избяга, когато два испански галеона ни обградиха от двете страни. Но баща ви и капитан Барет ни дадоха такъв пример, че бяхме готови да умрем с оръжие в ръка въпреки съзнанието, че не можем никога да победим. Противниците ни превишаваха така много по брой, че аз се чудя как не ни пометоха още при първата атака. Баща ви, млади господине, се биеше със сабята си толкова хладнокръвно, сякаш просто се фехтуваше, а не се биеше на смърт. Той рани не един, докато най-после куршумът в дясната ръка не го накара да хване сабята с лявата…
— Зле ли беше ранен? — попитах, треперейки при мисълта за опасностите, на които се е излагал в оня момент.
— Не, млади господарю. Когато го видях за последен път, той беше добре и раната му почти заздравяваше. Сега да се върнем към битката. Като видя, че половината от хората ни бяха паднали, а останалите — съсипани, капитанът разбра, че „Скитник“ скоро ще бъде в испански ръце. Той не можеше да понесе това. Аз го чух да пошушва на сър Хю Елиъс: „Задръж ги още пет минути, за да се опитам да хвърля кораба във въздуха.“ Баща ви кимна весело, но мога да ви кажа, че коленете ми се разтрепераха. Съвсем не е приятно да знаеш, че всеки момент можеш да полетиш към небесата. Както и да е, продължих да се бия с надеждата, че смъртта скоро ще ме спаси от това изпитание. „По-добре да ме промушат или да ме застрелят, отколкото да бъда разкъсан на парчета“ — мислех си аз.