— Струва ми се, че разликата не е голяма — възрази Дикстън.
Поли Флиндърс озадачено се почеса по главата.
— Имаш право, Дик — допусна съжалително той. — Както и да е, жив или мъртъв, не бях хвърлен във въздуха. А защо? Защото, преди капитанът да напусне палубата, един куршум го удари в гърба и го уби.
— Бог да го прости! — каза Дикстън, дълбоко разчувстван, защото капитан Барет беше отличен шкипер, почитан и уважаван от всеки, който беше плавал с него.
— Амин — добави Флиндърс. — Видът на нашия мъртъв капитан ни накара да забравим за момент опасността. Ние побесняхме и ако имахме още малко хора, щяхме да отблъснем испанците. Но паднаха още от нас и когато баща ви, който винаги водеше битката, получи силен удар в главата и падна в несвяст, останалите сложихме оръжие. Да благодарим на испанците, че бяха милостиви към нас. Те се грижеха за баща ви така, че той скоро се съвзе. Погребаха капитан Барет като истински моряк, а онези от нас, които бяха ранени, получиха облекчение за раните си. Неприятностите започнаха, когато ни стовариха в Порто Бело.
При това Поли Флиндърс потрепера и очите му се изпълниха с ужас.
— Кажи ми — помолих аз, въпреки че се страхувах от ужасите, които очаквах да чуя.
И той ми разправи как били разпитвани един по един от някакъв член на инквизицията. И понеже англиканската религия била обявена за еретическа, всички били осъдени на мъчение. Никога няма да забравя ужаса, който изпитах, когато Поли ми показа обезобразения си завинаги палец от специална машина за тази цел.
— Те мислят да спасят душата, като подхвърлят тялото на ужасно мъчение — каза горчиво той.
— Баща ми… баща ми… беше ли третиран така? — едва успях да избърборя аз.
— Не, млади господине. Но какво ще го правят, един Господ знае. Поради раната му и удара в главата той беше признат за негоден да издържи мъчението. Когато се пооправи, пристигна известие, че Порто Бело ще бъде атакуван, и всички затворници бяха изпратени или в Панама, или в Маракаибо.
— Заедно ли ви държаха в затвора, та знаеш толкова за баща ми?
— Не, млади господарю. Но не всички испанци бяха жестоки към нас… Имаше един бледен, болничав хлапак със златно сърце. Той припълзяваше често до нас, когато подлудявахме от болки след големите мъчения, и носеше мехлем за раните ни или ни тешеше с благи думи. Той ми съобщаваше всичко за баща ви.
Как бях доволен, че можах да спася този испански младеж в Порто Бело! Бях уверен, че това е същият самарянин, който е облекчавал мъките на нещастните англичани.
— Когато дойде заповед да ни преместят, бях луд от щастие — продължи Поли. — Всичко ми изглеждаше по-добро, отколкото да остана там, където бях. Един ден, към обяд, бяхме изведени от килиите и очите ни се затвориха от силната светлина. Бяхме готови да се прегърнем от щастие, но испанските войници ни разделиха с пиките си. Оковаха ни във вериги и най-после дойде заповед да тръгваме. Никой от нас нямаше ботуши на краката си, нито нещо на главата или тялото си, за да го брани от слънцето. Камъните изподраха краката ни, слънцето израни гърбовете ни, горещината пресуши гърлата ни. На всичко отгоре камшиците на водачите ни плющяха по гърбовете на нещастниците, които не можеха да вървят достатъчно бързо.
Додето слушах, гневът почти ме задушаваше и се заклех да отмъстя за баща си, ако някога позная мъчителите му.
— А понякога — продължи Поли — си мислех, че е било само кошмар, но раните по гърба ми припомняха действителността. Педро Косматия беше най-жесток към нас. Той е цял гигант, по-голям от тебе, Дик. Тялото му е покрито с гъста черна козина. Той е черен на вид, но сърцето му е още по-черно.
— Педро Косматия! Ще запомня името му. Той ли… — не можах да довърша въпроса си. Исках да кажа: „Той ли измъчваше баща ми?“
— Ще ти разкажа, момче, въпреки че това може да те нарани. Беше към края на втория ден. Просто едва се влачехме и желаехме смъртта. Тогава се препънах и не можах да се изправя. Педро Косматия дойде с широкия си камшик в ръка. Един път, два пъти, три пъти изсвири той около голия ми гръб и сякаш ме проряза. Тогава си спомням, че едно тяло се стовари върху моето и свиренето на камшика продължи отново. Знаеш ли какво се случи, момко? Баща ти, Бог да го благослови, се бе хвърлил отгоре, за да ме защити, и получи остатъка от ударите, предназначени за мене. Трябва да съм припаднал, а когато се свестих, беше нощ и луната светеше от горе. Спомних си какво се беше случило и припълзях до баща ти. Той лежеше по гръб на земята. Не мога да ти опиша състоянието му. Започнах да му благодаря, но той не ми позволи да кажа ни дума. И въпреки страданието, се опита да се усмихне, хвана ме за ръка и ми пожела повече кураж. Момко, ти имаш баща, с когото всеки би се гордял, и ако не направиш всичко възможно да го спасиш, не си достоен син за него!