— Поли! — казах решително аз. — Или ще го спася, или ще загина при опита си да го спася. А ако някога съдбата ме събере с Педро Косматия, ще направя всичко, за да му отмъстя!
— Да! — извика Дикстън. — Тука има още един на твоето мнение. Само да мога да сграбя косматата шия на този приятел…
Той не довърши изречението, но начинът, по който сви мускулите си и сгърчи здравите си пръсти, беше много по-изразителен от думите му.
— Знам, че крушката си има опашка — каза Поли. — Аз съм готов да се присъединя към вас, когато тръгнете да го дирите. Сега сигурно се чудите как съм успял да избягам. Късмет, нищо повече. Веригите, които ме свързваха с баща ти, трябва да са имали някоя разтворена халка. Една нощ, както си почивахме, се събудих и видях баща ти да работи грижливо над веригата, която ни съединяваше. Не можех да му помогна, защото бях вързан с много къса верига за врата. Часове, или поне така ми се стори, той търпеливо търка веригата с един груб камък. Най-после веригата се отвори и аз, първият човек от редицата, бях освободен. Първата ми мисъл беше да избягам колкото е възможно по-скоро. Но аз спрях с разтуптяно сърце, да не би някой от пазачите да ме забележи. Баща ти ми каза, че със стоене нищо няма да направя. Зазоряваше се и ако се чудех дълго, щяха отново да ме оковат. Като му благодарих за това, което беше сторил за мене, потеглих. Откраднах една лодка, след това бях взет от фрегатата „Оксфорд“, един от корабите на буканиерите, но това няма да те интересува много. Навярно ще искаш да чуеш известието, което баща ти изпраща?
— Баща ми? — извиках аз. — Какво ти каза?
— Когато се сбогувахме, той ми пошушна следните думи: „Ако избягаш, Поли, опитай се да узнаеш дали момчето ми е слязло благополучно на брега. Намери го и му кажи, че съм добре и съвсем не съм отчаян, че испанците ме откарват в Маракаибо или в Панама. Ако иска, може да се опита да ме освободи. Но го заклевам да пази собствената си свобода преди всичко. Аз се моля Бог да бди над него!“
Стигаме до Маракаибо
Въпреки че нетърпеливо очаквах деня, когато щях да тръгна да диря баща си, нищо не можеше да се направи, докато флотът на Морган не се приготвеше да отпътува. Чак на другата година, през януари 1669, да бъда по-точен, адмиралът прати известие до всички буканиери, които желаеха да се присъединят към него в този поход. Той им обещаваше „немалко опасности, битки и плячка“. Всички трябваше да се съберат на среща на остров Кау.
Името, което Морган си беше спечелил с храбростта и успехите си, доведе на тази среща буканиери от всички народности.
Построиха голям лагер на сушата и докато Морган и главният му съветник Нокър подреждаха хората си, капитаните му отидоха да ограбят испанските селища около крайбрежието на Куба, за да се снабдят с провизии за пътешествието.
Имах голямо желание да придружа капитан Нежни при една от тези експедиции, надявайки се да науча нещо ново за баща си. Но адмиралът ме задържа при себе си. Той ми обясни, че се е заклел на сър Томас да не ми позволява да се излагам на излишни опасности. Но въпреки че нямах нищо против да остана с Морган, аз се ядосвах, когато гледах как Нокър му влияе, и то доста често в крива насока.
Нокър беше човекът, който подло изигра капитана на френския кораб в залива. Морган се беше опитал да убеди капитана на този кораб да се присъедини към флота му. Французинът, приятел на Пиер, който беше напуснал Морган в навечерието на атаката срещу Порто Бело, беше почти готов да се съгласи.
— Защо не поканиш френските офицери на нашия кораб? — многозначително му смигна Нокър.
— Искаш да кажеш?… — попита Морган, смътно схващайки подлите му намерения.
— Покани ги на борда. По една верига на ръцете и корабът е наш. Това е най-лесното.
— Но какво ще кажат френските буканиери? Може би това ще разедини отново силите ми.
— Не се плаши. След всичко, което направи в Порто Бело, французите ще те следват.
Така Нокър прокара идеята си. Френските офицери бяха поканени да обядват на „Оксфорд“, главния кораб на Морган, и без да подозират опасността, дойдоха на борда.
Обедът почна добре и французите бяха във весело настроение. Весел беше и Морган, но поради друга причина. След като яденето свърши, адмиралът поръча да напълнят чашите.