Как исках да спре дъждът! Да намеря нещо за ядене!
Какъв ден! Пиша на светлината на грамаден огън, на който се пече цял звяр. Буканиерите са почти луди от щастие. Сякаш не разбират опасното положение, в което се намираме. Испанците три пъти се опитаха да ни обстрелват от Панама, но гранатите не можаха да стигнат до нас. Всичко предсказваше горещия прием, който ни се готвеше.
Изкачихме се на хълма рано призори. Нокър го беше кръстил Хълма на буканиерите. Когато се видях на върха му, извиках от учудване. В далечината, гладки и спокойни, блестяха водите на Тихия океан. Върху тях с опнати платна стояха най-различни кораби, обещавайки ни богата награда, ако Панама падне в наши ръце. А под нас, простирайки се към леса, който скриваше Златния град от погледите ни, се зеленееше тихата степ. Но най-много радваха очите ни стадата, които се виждаха из полето.
При вида на животните гладът ни стана непоносим. Предвождани от Нокър, Диас и Палабра, буканиерите извадиха ножовете и с диви викове се спуснаха надолу по хълма към степта. Отначало Морган се опита да спре дивия им бяг, но скоро се убеди, че усилията му отиват напразно. Когато стигнаха до стадата, буканиерите се спуснаха между подплашените животни и всеки си избра по една жертва. Жално беше да се гледа как падаха нещастните говеда под ножа на изгладнелите пътници, които веднага режеха още топлото месо и го ядяха сурово като диви зверове.
Стъмни се, когато стигнахме в степта, но внезапно падналият мрак не сложи край на пира.
Сега ми е топло и съм добре нахранен, но сърцето ми е свито. Как може тази банда от дрипави и изтощени хора, макар и храбри, да победи мощната армия, готова да ни посрещне (според думите на Диас)… При все това отстъпление без храна е немислимо.
Най-после виждаме Панама! Утре ще узная дали всичките ми усилия не са били напразни. Между нас и града лагерува многобройният неприятел. Като гледам измършавелите лица на приятелите си наоколо, аз се страхувам от поражение.
Днес тръгнахме призори в стройни редици, с развети знамена. Барабаните биеха и всеки беше жаден за бой. Много от офицерите успяха да си хванат коне и сега ги яздеха. Тук на много места земята се обработва. Портокали, лимони и смокини се редуват с банани, палми и други подобни дървета.
Внезапно се появи пред нас Диас, който се връщаше от разузнаване. Съобщи ни, че по пътя, по който се движехме, е невъзможно да продължим. Всяко дърво и всяко прикритие носели изненада от въоръжени с пушки хора. На някои места големи оръдия, докарани от Панама, пазели пътя.
Морган попита Диас какво предлага. Разузнавачът отговори, че най-добре ще бъде да свием на запад, да влезем още веднъж в гората и да се приближим до Панама от другата страна. Отначало Морган се двоумеше, но Диас му обясни, че понеже новият път не е довършен, испанците никога не биха помислили да го укрепяват.
Така и стана. Въпреки че пътят беше лош, ние не срещнахме съпротива по него и късно следобед отново излязохме в степта. Една редица ниски хълмове ни отделяха от града — нашата цел. Преди залеза на слънцето стигнахме до върха на един хълм.
— Най-сетне — промълви Морган, потривайки ръце.
Но скоро пред очите ни се откри сила, която изпълваше полето пред нас. Беше се събрала такава голяма армия, че лудост щеше да е от наша страна, ако се опитахме да й се противопоставим.
Морган реши битката да почне утре. Почиваме си за утре и докато пиша, чувам заплашителните викове на испанските ездачи, които ни обикалят.
Утре всичко ще се реши.
Татко, татко, моли се на небето да мога да стигна до тъмницата ти и да те освободя!
Битката пред Панама
Сега изоставям дневника си, защото отново ставам едно от действащите лица в разказа.
Зората свари буканиерите под оръжие. Като гледах дяволски смелите им лица, се чудех на храбростта, която още изпълваше тези хора. Гладът и мъченията бяха сторили малко, за да сломят духа им.
Морган ме повика и попита дали съм виждал Диас. След няколко минути го намерих и го заведох при Морган.
— Какви са новините? — попита адмиралът.
Учуди ме загрижеността, с която очакваше отговора.
Помислих си, че опасността наистина трябва да е голяма, щом и самият Морган се страхува.
— Новините не са много добри, но можеха да бъдат и по-лоши. Бързият ни ход е дал малко време на испанците да се приготвят. Въпреки това имат сили, които далече ни превишават по численост.
— Знаеш ли колко са? — попита Морган.
— Доста добре. Те са около три хиляди, може би със сто или двеста по-малко. Без да се броят хората в града, но те не са много важни.