Дикстън и аз седнахме мълчаливо, а Джим се възползва от случая да прегледа инструмента си най-щателно може би за десети път и най-после извести със сияещо лице, че гъдулката не е напълно развалена.
— Никога вече няма да бъде точно същата, както преди — каза той не много радостно, — но при все това ще остане до края на живота ми при мене, ако още един път не я осакатя. Как съжалявам, че лъкът ми не е тука, за да я накарам пак да проговори.
И той любовно задрънка с пръсти по струните.
Буканиерът удържа думата си, защото не чакахме дълго за сухо облекло и топла храна. Изглеждаше, че да паднеш в ръцете на буканиерите беше по-добре, отколкото да паднеш под властта на испанците.
Не бях така сигурен в това, когато попаднахме на кораба. Много от моряците стояха наоколо — никога очите ми не бяха виждали хора с по-дивашки вид. Шкиперът беше висок, месест човек, огромен и необикновено силен, облечен почти по същия начин, както и хората му — широк панталон, стигащ до половината на голите му крака, пъстра риза, отворена отпред на гърдите, на кръста увит пояс, в който бяха затъкнати два пищова и един дълъг, остър нож. Въпреки че лицето му не можеше да се опише като приятно наглед отчасти поради неговата отпуснатост и отчасти поради една грозна, извита драскотина, все пак нямаше нищо особено страшно в него и аз се почувствах в безопасност.
— Добре, слушатели мои! — възкликна той след дълго мълчание. — Помощникът ми Харви разправя, че сте избягали от испанско нападение. Разкажете ми историята пак — така, че да я разбера най-добре.
Дикстън стори това и тогава шкиперът на буканиерите, който се радваше на неподходящото име капитан Нежни, започна да ни задава въпроси поотделно. Отговорите ни скоро го убедиха, че историята е вярна, и когато научи кой е моят баща, той започна да се отнася към мене с по-голямо внимание, което ми припомни, че буканиерите бяха под контрола на генерал-губернатора на Ямайка. Той изглеждаше главно заинтересуван от посоката, в която бяха отпътували испанците с плячката си. След като ни изслуша, съобщи, че курсът на „Адски огън“ ще бъде направо към Ямайка.
— Тези испански кучета стават твърде решителни — заяви той.
С едно предупреждение към хората си да не ни закачат, капитан Нежни се оттегли, като ни остави обградени от целия екипаж на кораба.
Очевидно капитанът знаеше обичайното отношение към новаците, попаднали в ръцете на буканиерите, затова предупреди хората си да не ме закачат, което ме спаси от неприятност. Но Големия Дикстън и гъдуларят Джим нямаха същия късмет и буканиерите решиха да ги поразучат.
Дикстън беше първата жертва на техните забележки и действия. Грубите намеци относно ръста му Дикстън прие с глупава усмивка на уста, но аз забелязах блясъка в очите му, който ми подсказваше, че неговите мъчители щяха да сторят добре, ако не престъпят известна граница. Като откриха, че словесните им подигравки имаха малък ефект, буканиерите преминаха към действия, като започнаха да го щипят и мушкат от всички страни. Известно време Дикстън понасяше, като се надяваше да избегне разгневяването на буканиерите. Обаче неговото търпение се изпари, когато двама от грубияните започнаха да го бодат с добре изострените си ножчета. С рев на ранен бик Дикстън се хвърли върху мъчителите си, хвана по един за врата с всяка ръка и удари главите им с всички сили.
Единият падна веднага на палубата като съсечен. Другият замаяно се олюля, докато успее да се хване за едно въже, за да не падне. А останалите буканиери престанаха да закачат Дикстън и подигравките им се отправиха към смаяния му мъчител. В негово лице аз видях нашия познат от сутринта, Червения Пит, който беше получил този прякор вероятно заради червената си коса. Когато Пит най-после застана отново здраво на краката си, по лицето му се четеше голяма злоба.
— Ти, пачавра такава! — каза той презрително през стиснати зъби на Дикстън. — Счупи ми черепа!
Това печално изявление беше посрещнато с гръмък смях от неговите приятели, което увеличи гнева му.
— Сега ще ти изкарам гръцмуля — извика той и грозният нож светна в ръката му.
— Няма ли за мене оръжие? — попита Дикстън, отстъпвайки назад.
Преди той да получи отговор или оръжие, Червения Пит беше вече при него с вдигнат за удар нож.
Атаката беше така внезапна и страшна, че Дикстън по чудо не падна. Ножът се спусна веднъж и когато пак се издигна, беше облян в кръв. Преди да се спусне още веднъж, ръката на Дикстън беше вече докопала китката на нападателя.