— Никога няма да видиш затвора отвън, ако не ми кажеш какво знаеш. Престани да предпазваш Луси или жената, която мислиш, че е била.
Хауъл искаше да нарека Луси предателка. Да се съглася с него и да приема невъзможната вероятност.
— Не. Тя е невинна. Онзи мъж я отвлече.
— Луси те е измъкнала от офиса и после те е изоставила. Изменила е на родината и на теб.
— Не!
Хауъл ме зашлеви. Силно. Не очаквах, защото той приличаше на учител, а учителите не удрят шамари.
— Това е реалността. Събуди се, Сам. Кажи ми какво знаеш.
— Не бъди глупав. Ако исках да взривя сградата, изобщо нямаше да съм там. Отдавна щях да съм избягал. Знаеш, че съм невинен, и просто изпълняваш процедурата, защото ти е по-лесно да се оправдаеш с мен, отколкото да намериш лошите. Не мога да сключа сделка, защото няма какво да дам.
— Тогава си забележителен кретен. — Той излезе и след пет минути се върна с бутилка студена вода. Капки оросяваха найлона. Исках я отчаяно. Хауъл я сложи пред мен, но аз не посегнах към нея. — Искам да приемеш вероятността, че нищо, което си знаел за Луси Капра, не е било истина.
Очите ми се напълниха със сълзи, но нямаше да му позволя да ги види. Камерите обаче бяха постоянно насочени към мен. На записа Хауъл щеше да ме види, че плача. Запазих каменно изражение и преглътнах сълзите. Засега. Щях да изчакам мрака и безопасността на извивката на лакътя си. Нямаше да им позволя да видят колко страдам.
Хауъл ме гледаше така, сякаш току-що ме беше надцакал.
— Знам, че си жаден. Не си пил вода от три дни. Съзнаваш ли, че е минало толкова време? Пий, Сам. Искам гърлото ти да работи. Имаш да ми казваш много неща.
Взех водата и я изпих. Хауъл извади слушалки и превръзка за очи. Две жени вкараха количката с медицинските препарати и инструменти.
Натриев тиопентал, скополамин, експериментални средства. Поздравете кръвта ми. Може би ми ги даваха всичките накуп, защото усещах, че под кожата ми се забиват повече от една игли. Хауъл отново зададе въпросите си и този път чух други гласове, които ме питаха същото. Казах им неподправената истина — не знам. Не съм предател. Не съм направил нищо лошо. Избръщолевих отговори на всеки въпрос за живота си с Луси. Разказах им как се любехме, за приятелите ни в Лондон, пътуванията до родината и колко пъти е ходила в Европа, за да разглежда сама забележителностите. Не знаех какво е правила през седмиците, докато работех под прикритие и играех роля в Прага, преструвайки се на контрабандист, който търси незаконни стоки за търговия. Признах какви мисли се въртят в главата ми. Превърнах се в петролен кладенец от думи.
Но бомбата си оставаше факт, както и сметката на Кайманите, и това беше достатъчно. Те решиха, че сигурно знам повече и трябва да съм подозирал нещо. Хауъл повтаряше, че иска да ми вярва, сякаш желанието му беше на първо място в коледния списък. Настоявах, че не знам нищо.
Затова те преминаха към химичните вещества. С превръзката на очите имах чувството, че съм пуснат в бездънна яма. В слушалките гърмеше музика в главата ми, адски джубокс със сладникави балади, разбиващ мозъка психеделичен рок, какъвто не бях чувал, и рап, който караше зъбите ми да тракат. През останалото време звучеше пронизителен шум, от който всеки нерв в тялото ми изтрещява като прекъснат кабел. Загубих всякаква представа за време и място и връзка със света.
Лекарството за това беше болката. Хауъл не беше там, когато влязоха пазачи и ме биха десетина минути. С юмруци и ритници. Беше експертно сритване на задник. Не обезобразиха лицето ми, но тялото ми беше насинено и натъртено. Свих се на кълбо. Дадоха ми вода и ми позволиха да изплюя храчка кръв. Разгледаха я, сякаш преценяваха още колко бой мога да издържа. След това ме биха отново, като ритаха по-силно. Гърбът и краката ми щяха да се прекършат. Биячите бяха точни и внимаваха да не счупят ребрата, брадичката или гръбнака ми.
За пореден път ми зададоха същите въпроси. Отвърнах им със същите отговори.
Нямах представа колко време издържах на лишаването от сетивност. Няколко минути на шум и мрак може да ти се сторят безкрайни часове.
Луси. Вързопчето беше момче. Вкопчих се в тази сламка и за слабата надежда, че може да ми повярват. Вероятно отчаяно търсеха Луси. Щяха да я намерят и тогава щяха да научат отговорите на въпросите си — обяснението защо двамата с Луси сме набедени, защо са я отвлекли и защо са взривили офиса на Холбърн. Щяха да намерят линията като в паркура. Имаше линия към истината. Трябваше само да я открия.
Оставиха ме сам с болката ми няколко часа и после се върнаха и ме завлякоха в друга стая и ме завързаха за дъска. Повдигнаха краката ми и спуснаха главата ми към каменния под.