— Убеди ме, Сам. Разкажи ми всичко, което се случи след Ню Йорк, и може би ще ти помогна да я намериш. Кой ти помогна да слезеш от кораба? Кой те финансира и подкрепя?
— Не мога да ти кажа.
— Ти помогна на един човек да избяга, а той стреля по мен и хората ми.
— Аз не съм стрелял по вас. Убих хора, които стреляха по агентите ти. По-рано даваха медали за това.
Той ме сграбчи за ризата и блъсна главата ми в стената на микробуса. Заболя ме. Тялото ми се разкъсваше от болка.
— Искам цялата истина, Сам. Всичко.
— Защо не ми вярваш? Защо? — изкрещях в лицето му. — Защо поне не се опиташ да ми повярваш? — Слюнките от устата ми изпръскаха лицето му. Той се дръпна назад.
Помъчих се да се успокоя и да не мисля за болката. Бяха ме пребили и простреляли и неумолимото съмнение на лицето на Хауъл ме заслепяваше от гняв. Той се втренчи в мен.
— Защо не сме в тайна квартира на Фирмата? — попитах. — Защо не записваш какво ти казвам? Къде е холандското разузнаване? Протоколът не е такъв.
— Ти ли ще ми говориш за протокол! Сам, не си в положение да ми изнасяш лекции кое е правилно и кое не е. Скоро всички във Фирмата ще научат, че си предател.
Думата беше като камшик върху лицето ми.
— Не съм предател.
— Искаш да ти повярвам? Тогава ми разкажи всичко.
Въздъхнах дълбоко. Трябваше да му кажа повече, за да укрепя позицията си.
Едуард използва бомбения атентат на централната гара в Амстердам, за да убие Царя на парите, когото разследвахме в Лондон, предполагаем финансист на престъпни мрежи, най-големите, които са свързани с правителства. Не разбирам защо Едуард уби този човек. Едуард пренася незаконно разни опасни неща в Щатите и стоката, която откраднах, му трябваше за камуфлаж на контрабандата му. Може да е бомба или чума, или хора. Не знам. Можех да разбера, ако ти не се беше намесил.
Да речем, че казваш истината и че си невинен. Как откри тези хора, Сам? Как научи за тях? Откъде разбра всички тези подробности? Кой ти помогна да намериш Едуард? Кой те вкара в Холандия?
Въпросите му бяха погрешни. Изведнъж ме осени прозрение.
— Не искаш ли да знаеш какво ще пренасят?
— Няма да повярвам на нито една твоя дума, докато не ми кажеш кой ти помага.
— Не си ли любопитен каква е стоката на Едуард?
— Карай едно по едно. — Той ми подаде снимка. Аз и Мила на гарата в Ротердам. И после още една — на гарата в Амстердам. — Коя е тази жена?
Престорих се, че се мръщя на снимката.
— Някоя пътничка във влака. Не я познавам.
— Познаваш я. Разпитахме кондуктора на влака. Пътували сте заедно. Седели сте един до друг и сте разговаряли.
— А, да. Красиво лице, но ужасен дъх. Предложих й ментов бонбон. Дотам се простираше разговорът ни.
— Глупости. Къде си отседнал в Амстердам?
— В различни евтини странноприемници и плащам в брой.
— Кои странноприемници?
— Нека да изясним нещата. Току-що ти казах, че човекът, който взриви офиса в Лондон, пренася нелегално изключително опасни стоки в Америка, а ти искаш да знаеш в коя странноприемница съм отседнал?
— Ако може да пренесе стоката, това е защото ти си го подкрепил. Хванах те да помагаш на този човек.
Чух шум навън, сякаш някой се блъсна в микробуса и се свлече на уличната настилка. И вик.
Хауъл извади пистолет и се прицели в главата ми.
— Окован съм — рекох. — Не съм заплаха.
Той отмести оръжието от мен и аз забих пета в челюстта му. Надявах се, че съм я счупил, защото ми писна да слушам приказките му. Мълчанието щеше да му се отрази добре. Хауъл се удари в стената на микробуса и аз се хвърлих към него. Ръцете ми бяха закопчани с белезници зад гърба и безполезни, но не ме беше грижа. Не разсъждавах трезво. Исках само той да млъкне и да ме изслуша, да мълчи и да ми повярва.
Ударих го силно с глава под челюстта. Хауъл се задави и от устата му потече кръв. Забих глава в неговата и той падна. Загубих равновесие и се строполих върху него.
Вратата на микробуса се отвори. Очаквах да видя някой от слугите му, но беше Мила.
— Най-после — възкликнах.
Тя сряза пластмасовите ми белезници и аз й помогнах да довлече единия мъж от Фирмата в микробуса. И двамата бяха в безсъзнание, но не бяха сериозно ранени. Мила затвори вратите, заключи ги и хвърли ключовете в полето зад пивоварната. Качихме се в колата й и потеглихме към Амстердам. Денят щеше да бъде облачен и мрачен, напълно съответстващ на настроението ми.
— Благодаря.
— Моля. — Гласът й прозвуча уморено.
— Как ме намери?
— Чрез приятеля ти Пит.