Отпускането на каишката на Мила можеше да е най-бързият път до детето ми.
Моето дете. Не исках да мисля за думите на Мила. Трябваше да разбера. Не можех да подмина вероятността детето ми да се изгуби някъде по света или по-лошо, да бъде отгледано от жена като Луси Капра. И Луси, и Мила бяха готови да използват детето ми за своите цели. Те Можеше и да си мислят, че ме използват, но аз щях да ги използвам. Светът е грозен, когато се борим за децата си.
Завих в паркинга. Бяхме пристигнали.
79
„Сейнт Панкрас“ е огромна железопътна гара и метростанция. През последните години беше претърпяла сериозен скъп процес на разхубавяване и до оригиналните тухлени стени се извисяваха бледосини стоманени арки. Стъкленият покрив придаваше вид на откритост на огромната зала. Луксозни магазини и ресторанти изпълваха пешеходните пътеки. Табела рекламираше най-дългия в света бар за шампанско. Хиляди пътници се движеха из гарата, но аз вървях сам.
Мила остана с нетбука в колата. В ухото си имах микрофон. Тя наблюдаваше Бахджат Заид по видеозахранването, след като беше хакнала системата за сигурност на „Сейнт Панкрас“. Поемахме голям риск. Можеше да забележат, че някой е проникнал в системата за сигурност, и да изпратят екип, ако откриеха, че нахлуването е в очертанията на гарата. Естествено, охраната в такъв важен пътнически възел беше засилена, макар да не беше очебийна.
— Намерих го — съобщи Мила. — Чака в бара за шампанско на горното ниво.
— Сам ли е?
— Да.
— Засичаш ли някой да го наблюдава?
— Не.
Тръгнах нагоре към внушителния бар за шампанско, който беше пълен с красиви хора и няколко уморени пътници. Барът беше дълъг стотици метри, прекъснат само от пунктовете на сервитьорите. Имаше дървени пейки, на които самотни пътници можеха да седнат с преносимите си компютри, и сепарета за четирима. Далечният край беше само от стъкло и стомана и гледаше към станцията на „Евростар“, където пристигаха и заминаваха влакове за континента.
Бахджат Заид седеше сам в сепаре с костюм на Армани и лъскави обувки и изглеждаше сломен и болен, сякаш го разяждаше рак. Увереността му се беше изпарила. Бършеше потта от челото си и държеше куфарче до краката си. Седнах вляво от него, където не можеше да ме види лесно и където правоъгълният бар образуваше вход, откъдето спретнато облечени сервитьорки взимаха пълни чаши и грациозно ги разнасяха по масите. Настаних се от едната страна на бара и се надявах, че слънчевите ми очила и черната шапка ще му попречат да ме разпознае. Поръчах си чаша от най-евтиното шампанско в менюто, но не го докоснах.
Заид непрекъснато оглеждаше тълпата. Нетърпеливо и нервно. Завъртя глава насам-натам, докато групи вървяха покрай „Евростар“. Вълни от хора прииждаха и отминаваха. Компанията вляво от мен стана шумна, под влияние на големи бутилки шампанско. Заид ги погледна няколко пъти. Извърнах глава. Не можех да рискувам да види лицето ми.
— Наблюдаваш ли го още? — попитах по микрофона.
— Да — отговори Мила.
— Нервен е и постоянно оглежда тълпата. Не мога да рискувам да ме види.
— Няма ли да отидеш при него да го заговориш?
— Не и ако ще му връщат Ясмина. Едуард може да ме види…
— От Едуард ли се страхуваш?
— Опасявам се, че той ще убие Ясмина, ако ме забележи.
Мила не каза нищо, но аз бях сигурен, че се подсмихва подигравателно.
Някой ме потупа по рамото. Обърнах се. Бахджат Заид имаше такъв вид, сякаш се влачеше към смъртното си легло — изпотен, блед и с изкривени, треперещи устни.
— Махай се оттук, по дяволите! — каза той. — Трябва да се разкараш. Веднага.
— Тук ли Едуард ще доведе Ясмина?
— Заповядвам ти да напуснеш — изсъска Заид.
— Знам, че сте дали на Едуард оръжия, за да не показва видеозаписите на престъпленията на Ясмина. А сега ще размените шикозното си куфарче срещу дъщеря си, а?
Той придоби такова изражение, сякаш щеше да покрие върху обувките ми.
— Махни се! Веднага!
— Отговорете ми и може да се махна.
— Ще им дам куфарчето, те ще ми върнат Ясмина и кошмарът ще свърши.
— Какво има в куфарчето?
— Пари. Нищо друго.
— След всичко това те искат само пари? Какво им дадохте в Будапеща, господин Заид? Какви експериментални оръжия?
В очите му пламна омраза.
— Услугите ти вече не са необходими. Ще си върна дъщерята и тя ще бъде в безопасност. Сега никой не трябва да говори с нея. Те ще дойдат всеки момент. Може би ни наблюдават. Присъствието ти тук може да струва живота на дъщеря ми. — Мъжът много искаше да ми се разкрещи и да ме удари, но не можеше, защото щеше да привлече внимание към нас.