Не, не, не. Започнах да се боря с ремъците. Лишаването от сетивност беше позволено и оставаше законно, но не и това.
Над мен се надвеси човек с качулка, който държеше кърпа в едната си ръка и кофа в другата. Не познавах гласа му. Изкрещях за Хауъл.
— Господин Хауъл не е тук — каза мъжът с качулката.
— Моля те, недей! Моля те! — Бях преминал през този ад по време на обучението си. Знаех какъв ужас предстои и се мъчех да скъсам ремъците. В гърдите ми като мина експлодира паника, защото когато заливат с вода лицето ти, им казваш каквото искат. А ако наистина не знаеш нищо, изричаш всякакъв поток от думи само да спрат. Лъжеш.
Истината за моя живот щеше да умре в тази стая.
— Стигнахме до момента на истинските неприятности, Сам.
Той зачака да отговоря.
— Моля те, не го прави — отчаяно изрекох аз. — Моля те. Заради теб.
— Не знаех откъде дойдоха последните думи. Все едно ми пукаше за глупавото, безсърдечно копеле, което беше само инструмент. Не ме беше грижа. Ако можех да се измъкна от дъската, щях да го удуша.
— Кажи ни за кого работехте ти и Луси?
— За Фирмата. — Използвах термина на вътрешните хора за ЦРУ. — За никой друг.
Мъжът перифразира въпроса:
— Кой ви даде парите, които Луси е прехвърлила на различни сметки?
— Не знам за никакви пари.
— Защо взривихте офиса? Кой беше заплашен от работата му?
Замислих се за всички престъпни групировки, които разследвах, и за безименния Цар на парите, чието лице бях показал на екрана на презентацията в последните минути, преди да бъде разрушен офисът.
— Не съм го направил! Не съм!
— Къде е съпругата ти? Започни да отговаряш на въпросите и няма да се наложи да изиграем този танц.
— Не знам. Моля те! — Мразех се за това „моля те“.
— Защо офисът на Холбърн беше заплаха за работодателите ти?
— Нямам работодатели! Господи, моля те, повярвай ми! Моля те!
Гласът ми му подсказа, че може да ме пречупи. Беше съвсем близо.
Мъжът с качулката сложи кърпата на лицето ми.
— Няма да излезеш оттук и да видиш детето си, Капра.
— Не! — изкрещях. — Не!
Той изля водата върху лицето ми. Почувствах, че водата нахлува в белите ми дробове. Опънах ремъците, мъчейки се да се отместя от ужасяващия, равномерен поток. Все едно ме заливаше река.
Давех се.
Започнах да бръщолевя несвързано. Глупости. Произволни думи. Луси. Вързопчето. Господи, не! Мъжът с белега. Невинен. Едва не загубих съзнание, докато блъсках главата си в дъската. Човекът с качулката не ме беше завързал правилно. Той бавно смъкна мократа кърпа от лицето ми. Поех дълбоко въздух. После инквизиторът отново сложи плата върху носа и устата ми.
И всичко започна отново. Продължих да крещя и да бърборя.
Зарадвах се, когато ме изритаха в студената прегръдка на пода на килията. Не чувах и не помнех какво съм казал. По-добре е някои неща да останат заровени в паметта.
7
Дойде декември. Единият пазач спомена, че е Коледа. Не употреби думата „весела“. След това започна януари. Датата на раждането на бебето, десети, настъпи и отмина. Може би синът ми се беше родил и се нуждаеше от мен. А аз бях затворен в каменна адска дупка.
Същия ден в килията ми влезе Хауъл.
— Детето ти трябва да се роди днес.
Вдигнах глава от черния хляб и картофената супа, които ми бяха дали за обяд.
— Окажи ни съдействие и може да намерим Луси. Издирваме я във всички болници в Европа. Ще можеш да видиш сина си, Сам. Не искаш ли да видиш момчето си?
Лицето ми се превърна в камък, колкото и разбито да беше сърцето ми.
— Искам. Казах ви всичко. Пусни ме, Хауъл. Позволи ми да изляза оттук и да ви помогна да намерите Луси.
— Как ще го кръстиш?
Не исках да говоря с Хауъл за изчезналия си син.
— Майната ти. Какво ти пука как ще кръстим детето си, по дяволите?
— Днес си много ядосан, Сам.
— Писна ми от теб! От всички вас! От изключителната ви тъпота.
Хауъл се втренчи в мен и после стана.
— Виж, борих се за теб. Повярвах ти, когато каза, че не знаеш нищо. Мисля, че си невинен. Ако те интересува. — Той пусна лист на каменния под. Снимка от ултразвуков апарат. Вързопчето в цялото си величие. Хауъл излезе.
Разгледах снимката. Моето дете.
Баща ли съм вече? Родил ли се е? Трябва да се махна оттук. Детето ми се нуждае от мен.
Продължих да седя на студения каменен под и да мисля.
8
Прекарах зимата, допрял лице до каменната стена. Твърдях, че съм невинен и през февруари. Всеки ден ме разпитваха за всичко в живота ми, разнищваха го и го анализираха. Поставяха го под съмнение.