— Може би ще те разменя срещу него.
Луси ме удари отново. Тълпата се разпръсна и никой не ни гледаше, затова я спънах. Луси се стовари на пода и ме ритна в крака. Паднах върху нея. Суматохата на „Сейнт Панкрас“ се превърна в паническо бягство. Стотици хора тичаха и търсеха укритие. Ако останехме да лежим там, щяха да ни стъпчат.
Дръпнах Луси да стане. Пистолетът се беше изгубил в блъсканицата. Предположих, че тя има и други оръжия.
— Чуй ме — изсъсках в ухото й. — Сега ти не означаваш нито за мен. Абсолютно нищо. Не означаваш нищо и за приятеля си, защото той току-що избяга с гаджето си и се опита да те убие. Ето защо аз съм единствената ти надежда.
— Майната ти! — Гласът й потрепери от гняв и страх. Луси се помъчи да се отскубне от мен, но аз бях по-силен и по-ядосан. Лицето й пребледня от стъписване, че Едуард е искал да я убие.
Изправих я на крака и извих ръце зад гърба й. По време на паническото бягство никой не ме обвини, че не се държа като джентълмен. Тълпата ни помете и ни изкара на улицата.
Придърпах Луси до мен. Лицата ни бяха близо като на сватбената ни целувка.
— Ако се опиташ да избягаш, ще те хвана и ще ти счупя врата.
Тя поклати глава.
— Тогава няма да си получиш хлапето.
— Не, но ти ще бъдеш мъртва, а аз ще го намеря. Няма място на земята, където можеш да го скриеш от мен, Луси. Разбираш ли? Никога няма да се откажа. Ще намеря сина си. А ти ще бъдеш в ковчег.
Ръката й се плъзна зад гърба. Не я бях претърсил, защото ни повлече морето от паникьосани пътници. Съзрях блясъка на стомана в ръката й. Нож, къс и извит. Луси замахна. Избегнах удара и усетих, че острието одраска ухото ми.
— Сам, престани, моля те! Пусни ме!
„За да ме убиеш, нали?“ — помислих си. Забих юмрук в корема й — същия корем, който последния път, когато бяхме съпруг и съпруга, бях целувал, чувствайки потрепването на бебето ни вътре — Луси се преви на две и изпусна ножа. Взех го.
— Защо Едуард се опита да те убие? — попитах.
Луси беше зашеметена и спря на тротоара да си поеме дъх. В гърдите ми като буря се развихряха объркване и смесени чувства. Бях я обичал — безумно, романтично, вечно. Сега обаче любовта ми означаваше да умра от ръцете й. Потиснах емоциите си.
— Не знам. Обърна се срещу мен — задъхано отвърна.
— Той не се нуждае от теб. Странно. Ти предаде всичко заради този човек, а той ти измени. Дори е смешно.
— Не работя за него.
— А за кого работиш?
— Не за Едуард. Имаме един шеф. — Тя ме погледна накриво.
Явно беше склонна на сделка.
— Кой? Онзи, който те е накарал да си направиш татуировката? — Видях, че тя още не се е отказала от съпротивата. Луси не се предаваше лесно. Това беше една от характерните черти, които харесвах в нея. Допрях ножа под якето й и тръгнахме.
Погледнах я и видях сълзи на лицето й.
— Не плачи — машинално рекох аз. Бях й го казвал като съпруг. Сълзите на Луси, рядко явление, винаги бяха като гвоздеи в плътта ми. — Няма да ми въздействаш.
Наближихме подземния гараж.
— Защо се обърна срещу теб Едуард?
— Не знаех, че Ясмина ще убие баща си. Тя трябваше само да бъде върната в замяна.
— Срещу какво?
— Другата част на оръжията. Чиповете.
— Какви оръжия? Какви чипове?
Луси млъкна. Това означаваше, че тя знае важната информация, която ми трябваше.
— Ясмина уби баща си, затова мисля, че откупът и отвличането са били голяма измама, която тя и Едуард са измислили. Защо? — настоях.
— Не мога да си го обясня. Мислиш ли, че мога да обясня действията на другите хора?
— Промили са мозъка й като на Пати Хърст.
— Да бъдеш послушен е механизъм за оцеляване. Повярвай ми. Знам го.
Луси току-що сравни брака ни с похищение. Поклатих глава.
— Играта ти свърши — заявих.
— Да, но е съвсем друго да убиеш баща си или съпруга си. Убедих ги да пощадят живота ти в Лондон. Такава беше сделката.
— Ще съжаляваш. — Забързахме нагоре по наклона на закрития паркинг.
— Не, не мисля.
Думите й смразиха кръвта ми, защото ако Даниъл беше при нея, Луси държеше най-силния коз. Имаше всичко.
Мила стоеше до колата си и ни гледаше как се приближаваме. Лицето й беше безизразно.
— Хванал си я — каза тя. — Поздравления. Здравей, Луси. Чувала съм много за теб.
Луси се втренчи изпитателно в Мила.
— Не те познавам.
— Ще се запознаем. — Тя пристъпи към Луси и сложи пластмасови белезници на китките й. Бутнах Луси на задната седалка и седнах до нея, за да я контролирам. Мила изкара ягуара от гаража и аз й разказах за хаоса на гара „Сейнт Панкрас“.