— Не сме я получили и Джери го няма днес, затова аз трябва да я взема.
— Чакайте малко. Брат ми носи доставките на Заид. Алек? — извика той.
— Какво? — обади се някой от задния кабинет.
— Дошъл е един човек от конюшнята на Заид и… — Мъжът се обърна и видя, че съм насочил пистолет към лицето му и се усмихвам така, сякаш искам извинение.
Завързах здраво братята в задния кабинет, запуших устите им, окачих на вратата табелката „Затворено“ и намерих пикапа за доставки, на който вече беше натоварена пратка за друг клиент. Хубаво, това щеше да ми спести време. Взех от главата на Алек карирана шапка с надпис „Синият лъв“.
— Момчета. — Коленичих до тях. Трябваше да ги уплаша малко. — Прегледах портфейлите ви. Знам къде живеете. Ще седите кротко и спокойно и ако някой ви намери, преди да се върна, кажете му, че човек, който не прилича на мен, е взел пикапа ви. Няма да споменавате за Бахджат Заид и няма да ме описвате. Ще изчезна и ако ме ядосате, ще се върна след пет дни, пет месеца или пет години и няма ме видите, че идвам. Разбрахте ли?
Братята кимнаха.
— Добре. Скоро ще се върна с пикапа ви. Бъдете послушни.
Излязох на паркинга и се обадих на Мила:
— Готов съм.
— Влизам — отвърна тя.
84
Мила беше влязла в имението, като бе показала фалшива карта от Скотланд Ярд. Новинарските екипи, които бяха там предишната вечер, си бяха отишли.
Тя стоеше във фоайето, след като я беше приела икономка с жълтеникаво лице на име госпожа Кросби, която имаше скръбно изражение и държеше носна кърпа.
— Двама полицейски инспектори си тръгнаха преди малко… — каза тя.
Мила се поклони учтиво.
— Извинявам се, че ви безпокоя в такъв тежък момент, но работя в компютърната криминалистика и ми трябва достъп до компютрите на господин Заид. Искаме да видим с кого е поддържал връзка и дали някой го е заплашвал.
— Господин Заид беше добър човек — рече госпожа Кросби. — Не заслужаваше това, което му се случи.
— Отдавна ли работите за него?
— Да, и аз, и съпругът ми. Тук сме от трийсетина години.
— Извинете — чу се глас отвъд фоайето и госпожа Кросби веднага млъкна.
Мила се обърна и видя Ясмина и Едуард, които излязоха от кабинета. Мила с нищо не показа, че ги е виждала и преди, но стомахът й се сви.
— Здравейте — каза той. — Аз съм Едуард Максуел, консултант по охраната на господин Заид. Мога ли да ви помогна с нещо?
Икономката увиваше около пръста си копринената кърпа.
„Страхува се — помисли си Мила. — Уплашена е до смърт.“
— Надявам се — отговори тя. — Аз съм инспектор Мила Смит от Скотланд Ярд.
— Простете ми, но не съм чувал за инспектор от Скотланд Ярд с руски акцент.
— Аз съм натурализирана гражданка и съм омъжена за най-големия почитател в света на „Манчестър Юнайтед“. — Мила се засмя учтиво. Едуард стисна ръката й и се усмихна.
— Госпожо Кросби — обърна се той към икономката, — всичко е наред. Ще помогна на инспектора. Не знам защо полицията се интересува толкова много от сърдечния удар на господин Заид.
— Не сме убедени, че е било сърдечен удар — тихо каза Мила.
Едуард не показа реакция. Госпожа Кросби тихо ахна.
— Мисля, че ще бъде най-добре да се приберете вкъщи, госпожо Кросби. Освен ако инспекторът не иска да говори с вас.
— Не, няма да е необходимо — рече Мила. Все едно имаха уговорка да няма външни лица на бойното поле.
Едуард пристъпи към Мила, която се постара да не гледа белега му с формата на въпросителен знак.
Икономката кимна и излезе.
Ясмина не се усмихваше и не говореше. Не погледна и госпожа Кросби.
Мила изчака, докато чу дрънченето на ключовете на икономката и затръшването на вратата.
— Трябва ми компютърът на господин Заид.
— Опасявам се, че не мога да ви позволя достъп до компютъра на господин Заид — с леден тон заяви Едуард. — Там има поверителна информация за бизнеса на „Милитроникс“.
— Разбирам, но имам съдебна заповед — отвърна Мила и бръкна в чантата си.
Смъкнах шапката над очите си, приближих се до портата и прокарах електронната карта през процепа.
Портата не се отвори. Може би хората в къщата бяха заети да се разправят с Мила и да потвърждават историята й. Или да се бият с нея.
— Кой е? — изграчи глас от високоговорителя до електронното табло.
— Изпраща ме Алек от „Синият лъв“ — отговорих аз с най-добрия си английски акцент. — Той нямаше време да донесе храната за конете на господин Заид вчера, затова аз я нося сега. — Не гледах към камерата, а се бях втренчил в тетрадка с подробности за доставките. Нямаше да предам храна за коне, а история за пазача, който вероятно беше нервен, тъй като бяха убили шефа му. Но за подчинените е характерно да вярват на очите си и затова носех шапката и карах пикапа с емблемата на „Синият лъв“ и бях казал правилното име.