Пристъпих към африканеца и го блъснах с глава. Мъжът падна на колене. Ритнах го в слабините и той се свлече на земята, ръмжейки от болка. Погледна ме като човек, който очаква, че ще умре. В очите му имаше страх.
Освободих го от пистолета му и издърпах слушалката от ухото му. Имаха връзка помежду си, затова скоро можеше да дойдат подкрепления. Мъжът със счупените китки ме погледна стъписано. Ритнах го. Главата му отново се блъсна в преградата и той рухна на земята.
Извадих пистолета си.
— Къде е входът за подземните помещения?
Африканецът ми показа среден пръст. Коленичих и извих назад пръста му. Той изрева от болка.
— Наистина ли ти плащат достатъчно?
— Отзад… през кухнята.
Изправих го да стане и го блъснах в кухнята.
— Килерът. — Гласът му прозвуча по-твърдо. Опитваше се да хитрува, но все още ми трябваше.
В дъното на малката кухня имаше килер. Отворих вратата, без да изпускам от прицел африканеца. Зад тесните лавици имаше друга врата, направена от армирана стомана. Бутнах я, но беше заключена.
— Отвори я — заповядах.
— Вратата се отваря само отвътре.
Той беше прав. Нямаше дръжка.
— Добре.
Блъснах два пъти чернокожия в лавиците на килера и разбих главата му. Той загуби съзнание. Погледнах през прозореца. Нямаше следа от червенокосия. Той щеше да дойде след няколко минути или да се обади на приятелите си, които сигурно бяха влезли в конюшнята и се чудеха защо не отговаря.
Отворих чантата си, извадих пластичен експлозив и започнах да го поставям на вратата.
86
Взривът беше по-скоро светлина и блясък, отколкото топлина. Едуард извика и залитна назад. Мила извади палката от гърба си. Първият удар охлузи челюстта на Едуард. Ръбът на палката разкъса кожата му. Мила замахна отново, като се прицели в гърдите му, но той хвана ръката й и жестоко я изви. Тя заби другата си ръка в лицето му. В този момент обаче Ясмина я удари и Мила падна на колене. Едуард сграбчи Мила за косата, изплю се в лицето й, блъсна два пъти главата й в масата и изтръгна палката от ръката й.
Задъхана и издаваща звуци, подобни на котешко мяукане, Ясмина стовари палката върху главата на Мила, която падна на персийския килим.
— Тя ме нарани — каза Едуард. По лицето му се стичаше кръв и капеше върху ризата.
Мила вдигна глава и Ясмина насочи пистолет към нея. Тънките й устни, едната от които беше шита, потрепнаха и после отново се изопнаха в права линия. Ръката й леко потрепери. Очите й бяха безизразни. Предишната й самоличност беше изчезнала и се бе заменила с празната черупка. Стомахът на Мила се сви.
— Стани — заповяда Ясмина.
Тя бавно се изправи.
— Къде е Сам Капра? — попита Едуард.
— Отиде да търси жена си.
— Успяла е да избяга? Трябва ли да повярвам на това?
И ти дойде сама да се изправиш срещу нас? Моля те. На глупак ли ти приличам?
— Не изглеждаш много умен — отвърна Мила.
— Тук ли е Сам Капра?
— Не. Дойдох сама.
— Кои са хората, за които работиш? От ЦРУ ли са? Или от МИ5? От кои си?
— Не си толкова голям късметлия. Ние сме по-лоши. Съсредоточени сме в целта си. Не знаеш как да се бориш с нас.
Той я зашлеви с опакото на ръката си. Мила не помръдна и силата й, изглежда, го вбеси.
— Не се пречупвам, жалък изрод! — дрезгаво промълви тя.
— Ще видим. Ясмина, вземи я с нас. Къде са пазачите?
— Отидоха да приемат доставка в конюшнята.
Едуард се вцепени.
— Върнаха ли се?
— Не.
— Обади им се. Ти идваш с мен. — Сграбчи Мила, опря пистолета в гърлото й и я повлече по коридора.
— Приятелят ти Пит — каза Мила. — Когато го убих, хленчеше като безпомощно бебе.
Едуард не забави крачка.
— Направила си ми услуга.
— А, да, ти уби своите хора в пивоварната. — Тя извърна глава и се изплю в лицето му. Той я блъсна в стената и жестоко заби юмрук в корема й.
— Опитваш се да ме забавиш. Няма да стане.
— Знам какъв си. Работеше с робовладелец. Не си по-добър от него.
— Не ти харесва, че Пит беше робовладелец? — засмя се Едуард. — Когато приключа с теб, ще си изпяла всички тайни за кого работиш, и ще продам задника ти на един мой познат. Не си прекалено стара, за да бъдеш пречупена и вкарана в занаята.
— Не се нуждаем от нея — каза Ясмина, която ги настигна и насочи пистолета си към челото на Мила.
— Съжалявам те — каза Мила и ръката на Ясмина потрепери. — Времето може да поправи онова, което са ти направили. Познавам хора, които са преживели по-лоши неща от теб, и са се възстановили.