— Едуард ме освободи.
— Ако под промития ти мозък е останала частица от Ясмина Заид, знаеш, че това не е вярно.
— Аз съм онова, което винаги съм искала да бъда — свободна от баща си — заяви Ясмина, но устните и ръката й трепереха.
— Заменила си един тиранин с друг.
— Не я застрелвай — заповяда Едуард. — Искам да говоря с нея. Пазачите съобщиха ли за някакви проблеми?
— Няколко коне са излезли от конюшнята. Прибират ги.
Той се намръщи.
— Това не ми харесва.
Ясмина опря пистолета във врата на Мила и я бутна към закачалка на стената. Едуард я отмести, натисна копче и отвори врата. На слабата светлина се виждаха стълби, водещи надолу.
— Чърчил е смятал да използва имението като база за съпротива, ако се наложи — каза Едуард. — Съпротивата дойде, само че не такава, каквато той си я е представял.
Той блъсна Мила вътре.
Пластичният експлозив беше мек като глина и за миг си представих, че играя в калта край река в Тайланд с брат ми Дани, когато бяхме малки.
Чух стъпки зад гърба си.
— Държа силно възпламеним експлозив — рекох, — затова вероятно няма да искаш да стреляш.
Не изсвистя куршум. Бях разколебал човека. Рискувах, погледнах през рамо и видях, че червенокосият се е прицелил в мен.
— Остави експлозива — каза той със сръбски акцент.
— Ти си най-умният от всички, които срещнах тук — отговорих на сръбски.
— Какво?
— Остави пистолета. Изнервяш ме, а ти не искаш това. Ти можеш да убиеш само мен, а аз мога да убия и двама ни.
— Остави експлозива, стани и вдигни ръце на главата си — раздразнено каза мъжът.
Експлозивът беше поставен. Пъхнах в ръкава си активиращото устройство.
— Веднага! — изкрещя червенокосият. Гледаше ме така, сякаш бях награда, повишение или премия. Обикновено одобрявам амбициозността, но не и сега.
Изправих се бавно, обърнах се и сключих пръсти на главата си.
— Дръпни се от вратата.
Подчиних се и направих пет крачки.
— Къде е спусъкът? — попита червенокосият. Наистина беше най-умният.
— В чантата.
Краят на активиращото устройство беше в китката ми. Отстъпих още една крачка назад. Мъжът остана между мен и вратата. Той правеше всичко погрешно, но нямах намерение да го поправям. Не беше моя работа.
Коленичи до вратата. Експлозивите очевидно го изнервяха като всеки разумен човек.
— Прилича на сребрист цилиндър — казах и това беше самата истина. Мъжът обаче не направи онова, което се надявах. Той взе чантата, вместо да я прерови, и ме посочи с пистолета.
— Да излезем навън.
— Не клати чантата. — Престорих се на уплашен и отворих широко очи от ужас. — Спусъкът е чувствителен и ако го бутнеш, ще гръмне.
Червенокосият спря. Престорих се, че се спъвам в протегнатата ръка на лежащия в безсъзнание африканец, и плъзнах детонатора на дланта си.
— Тогава ела и го намери. Няма да го докосвам отново.
— Добре — съгласих се, покрих ушите и главата си, хвърлих се на пода и натиснах детонатора.
Взривът разтърси тежката врата и я изкърти от пантите. Скочих и стоварих юмрук в лицето на червенокосия. Разтърсен и зашеметен, мъжът се свлече на земята.
Хукнах през мъглата и прахоляка и побягнах надолу по каменните стъпала към тъмния тунел.
87
Бях запаметил картата, която Мила ми беше показала. След като се влезеше в тунела откъм къщата, имаше остър завой и там се намираше старият комплекс, където Заид вероятно бе вършил тайната си работа и където беше истината за оръжията му.
Мъждукащи лампи осветяваха тунела и миришеше на влага. В далечината се чуваше ромолене на вода. Докато тичах навътре, звукът се усили и после заглъхна. Тунелът водеше към голямо отворено пространство, изсечено в скалите. Подът беше от бетонни блокове, посивели от времето. Въздухът беше хладен. Лампите бяха окачени ниско над главата ми. Видях метална маса, отрупана с компютри и снимки — Бахджат Заид и семейството му, Ясмина като момиче с баща си. Слънцето озаряваше лицата им.
Затворих вратата и я заключих и седнах пред компютъра в средата на масата. Към машините бяха прикрепени външни твърди дискове. Всеки компютър имаше малък процеп, който беше твърде тесен за компактдиск и по-скоро беше за флаш драйв, и емблемата на „Милитроникс“.
Раздвижих компютърната мишка и мониторът светна. Някой беше влизал там, при това скоро. Екранът показа нещо като голям баркод, пълен със закодирана информация, която не ми говореше нищо.