Знаете ли какво е да не ти вярват? Колегите, приятелите, единствената ти подкрепа, когато семейството ти е изчезнало? И да са убедени, че си способен на предателство и убийство?
Не можете да изградите по-жесток затвор.
Дойде март. Хауъл вече не идваше. Нямаше „давене“. Четирима следователи ми зададоха същите въпроси и изслушаха същата ми тирада, че съм невинен. Една сутрин влязоха двама дебеловрати бивши командоси, хванаха ме и забиха инжекция под кожата ми. Донякъде се надявах, че това е краят, вечният мрак. Може би бяха приключили с мен.
Свестих се в Америка.
Телевизорът, монтиран в ъгъла, излъчваше комедиен кабелен канал. Завъртях глава и огледах стените. Нямаше прозорци, само бели стени, болнично легло, стол и телевизорът. Комикът на екрана обикаляше сцената, крещеше в микрофона и се присмиваше на младоженци, че са непохватни и неуверени. Ръцете ми бяха стегнати с ремъци за леглото. В стаята миришеше на дезинфектант и освежител за въздух с аромат на лавандула. Бях изкъпан и чист за пръв път от седмици. Под мен беше сложена подлога, плътта ми бодеше катетър и в ръката ми беше забита игла на система за интравенозна терапия.
Лежах неподвижно. Чувах само тихото, приспивно бръмчене на болничната апаратура и климатика. Не повиках медицинската сестра. Бях чист и лежах в легло, а не във влажна, забравена от Бога килия, и никой не ме риташе.
Комикът по телевизията започна да се подиграва на жена си. Присмиваше се на безумните желания на децата си. Идваше ми да го удуша заради черната му неблагодарност. Той нямаше представа какъв късметлия е. Затворих очи и отново заспах, чувствайки се удобно върху чаршафи вместо на камъка.
Когато се събудих, в устата ми имаше тръпчив вкус от съня. Още бях завързан. С подлога и катетър. В стаята влезе сестра и ме прегледа. Отбягваше погледа ми.
— Здравей — рекох аз.
Тя не отговори.
— Къде съм?
Сестрата пак не каза нищо. Провери жизнените ми показатели, записа ги и излезе. Опънах ремъците. Нямаше измъкване… На масата беше оставена бутилка газирана напитка с вкус на джинджифил „Бойлан“, любимото ми безалкохолно питие. Произвеждат го в Ню Джърси и не се намира навсякъде. Имаше и шише „Хайнекен“, въпреки че откакто се занимавах с паркур, не пиех често. Двете бутилки блестяха. До тях бяха натрупани книги от любимите ми писатели. Пралини с орехи, любимите ми бонбони. Печен пай „Хюбиг“ от Ню Орлиънс, лакомство от детството ми, когато родителите ми живееха в Съединените щати. Гърбът ми се изпоти. Това беше някакво ново изтезание.
И после в стаята влезе мъж — широкоплещест, облечен в спретнат, хубав сив костюм, със сива вратовръзка и синя риза, съвсем късо подстригана коса и прошарена козя брадичка. Хауъл.
— Здравей, Сам. Как се чувстваш днес? Спа доста. Точно това ти трябва, за да се изправиш на крака. Гласът му звучеше любезно, сякаш наистина се интересуваше как съм, и аз веднага го намразих отново. Изминалите месеци ме бяха научили, че нямам приятели и търпение към онези, които се преструваха на мои приятели.
Той видя гнева в очите ми и за миг отмести поглед от мен.
— Къде съм? — попитах.
— В Ню Йорк. Аз ще бъда свръзката ти.
— Каква свръзка?
— Освобождаваме те — усмихна се Хауъл.
Не можех да повярвам. Това беше някакъв номер. Помъчих се да дишам равномерно.
— Намерихте ли жена ми?
— Не.
— Тогава защо…
— Невинността ти е установена. — Гласът му стана твърд. Думите му сякаш бяха репетирани. — Извиняваме се за неудобството.
Не бях в състояние нито да се изсмея, нито да изрева на четирите думи, на жалката им сантименталност и пълното им несъответствие с ада, който бях преживял. Възвърнах гласа си, който прозвуча дрезгаво:
— Как сте установили невинността ми?
— Няма значение, Сам. Знаем, че си невинен.
Затворих очи.
— Лъжеш. Сигурно сте намерили Луси.
— Не сме. Кълна се, не знаем къде е.
Настъпи мълчание, нарушавано от глупостите на комика по телевизията. Протегнах ръка към дистанционното и пръстите ми се помъчиха да го хванат. Хауъл го взе и изключи телевизора.
— Не ти вярвам — повторих.
— Не е номер, Сам. Знаем, че си невинен. Бъди благодарен, че си свободен.
Благодарен. Свободен. Думите се завъртяха в съзнанието ми.
— Хората ти ме изтезаваха. Държахте ме в затвор без адвокат и дело.
— Това не се е случило, Сам. — Той бавно разкопча ремъците на краката ми. Движенията му бяха предпазливи, сякаш махаше капака на кошница, в която имаше кобра. Вдигна глава, улови погледа ми и преглътна, сякаш осъзна, че не трябва да показва страх. — Ще се върнеш в цивилния живот, Сам. Смятай ме за свой надзорник.