Погледнах името на файла. ДНК 017. Анализът на ДНК на някого? Софтуерът имаше опция за отваряне на наскоро ползвани файлове.
Под стрелката имаше списък с файлове — от ДНК 001 до ДНК 015. Натиснах „Още“ под последния и на екрана се появи номериран списък с файлове. Последният беше ДНК 050. Петдесет файла, петдесет различни ДНК.
В ъгъла на всеки файл имаше снимка. ДНК 050 беше момиченце на дванайсетина години.
Анализираха генетичните профили на деца? Защо?
Започнах да преглеждам файловете. Повечето бяха на деца, имаше няколко на мъже и останалите бяха на жени, предимно на четирийсет-петдесет години. Изглеждаха обикновени, нормални хора. Някои снимки бяха като за паспорт, но други бяха различни. Всички хора бяха добре облечени и вървяха. Някои махаха на обектива. Осъзнах, че в никой от файловете няма име.
Кои бяха тези хора?
Погледнах външните твърди дискове. Съдържанието на единия се виждаше на компютърния екран. Може би отговорите бяха във външните дискове, които можех да взема със себе си. Щракнах на иконата „Изхвърли“, но дискът не се освободи. От процепа излезе малък чип. Взех го. Повърхността му беше равна и лъскава и решетката върху него приличаше на онази, която бях видял на странното оръжие и върху останките от бомбата. На масата имаше пластмасова кутийка с размерите на чипа. Сложих чипа вътре и го пъхнах в обувката си.
В същия миг вратата се отключи и отвори.
На прага стояха Едуард и Ясмина, която беше допряла пистолет в главата на Мила. Същото необикновено оръжие, с което Едуард стреляше на гара „Сейнт Панкрас“.
— Горе ръцете, Сам — заповяда Едуард.
Подчиних се.
— Най-после очи в очи — усмихна се той. — Брей. Голяма работа си, пич.
Не казах нищо. Представих си го как удари шамар на Луси в аудито. Замислих се как Едуард замина, докато приятелите му изгаряха и умираха.
— Не те обвинявам, че се опита да направиш нещо — продължи той. — Ти си много по-корав, отколкото предполагах. Смятахме, че предимно събираш информация, но ти ме изненада.
Пистолетът ми беше на масата, на трийсетина сантиметра от мен. Дори да убиеха Мила и мен, не можех да ги оставя да се измъкнат. Боже мой, какво планираха срещу невинни хора и деца…
— Ако помръднеш или окажеш съпротива, бебето ти ще умре — добави той. — Необходимо е само едно телефонно обаждане.
Знаеше къде е синът ми.
— Стой мирно. Ясмина, вземи оръжията му.
Тя занесе пистолета и ножа ми на Едуард.
— Защо? — попитах. — Защо съпругата ми? И защо уби всичките си приятели в Холандия?
— Защо да ти обяснявам каквото и да било? Не ми пука дали ще умреш, без да знаеш. Ясмина, претърси го.
Тя се приближи до мен и с треперещи ръце опипа тялото ми. Не се сети да провери в обувките ми…
— За кого работиш, Сам?
Кимнах към Мила. Тя не пророни нито дума.
— А тя за кого работи?
— Не иска да ми каже.
— Къде е нашата непослушна Луси?
— Избяга.
— Мъртва е — излъга Мила. — Не искаше да каже на Сам къде е синът му.
— Ще те успокоя по един въпрос, Сам — усмихна се Едуард. — Продадох сина ти.
Това бяха трите най-страшни думи, които бях чувал, по-лоши от „Виж какво се случва с хора като него“, когато брат ми беше убит, и по-лоши от „Трябва да те убия“, изречени от жена ми. Коленете ми се подкосиха.
— Продадох го на един трафикант. Той го държи близо до мен. Ще го убие, ако ти или Луси ми създадете неприятности.
Ужасът и гневът ми бяха неописуеми. Яростта ме заслепи като нажежена до бяло мълния.
Изрекох единствените думи, които ми хрумнаха:
— Ще те убия!
Трябваше да се пазаря и да му обещая всичко, само да не наранява детето ми. Да го продаде? В гърлото ми се надигнаха киселини. Преглътнах ги.
Едуард се засмя:
— Не, няма да го сториш.
Той ми даде знак да се дръпна от компютъра и после направи нещо странно. Изхвърли компютърен чип от пистолета си, от мястото, където беше необикновената решетка, и пъхна друг, който извади от джоба на ризата си. Чипът беше същият като онзи в обувката ми. Пистолетът беше малко по-голям от стандартния „Глок“, тежък, лъскав и много опасен.
— Демонстрация ли ще правиш? Взе ли неговата… — започна Ясмина.
— Няма значение — прекъсна я той. — Искам да ги заведа в шахтата.
Това не ми хареса. Мила беше с белезници. Ясмина ме хвана за ръката, опря пистолет във врата ми и ме изведе от лабораторията. Тръгнахме — аз и Ясмина отпред и Едуард и Мила зад нас. Коридорът беше тесен и нямаше достатъчно място за схватка. Пък и ако се сбиех с Едуард, той щеше да заповяда да убият сина ми.