Мислех, че не съм пострадал сериозно. Усещах бразди по китките си, където кожата се беше обелила, когато куршумите бяха пронизали Ясмина, докато я държах, и раненото ми рамо ме болеше силно.
При първия опит успях да се изкатеря на метър и петдесет, после паднах и отново се плъзнах в обятията на водата. Не си направих труда да се съпротивлявам. Пак се изкатерих.
Ще убия бебето ти. Само защото мога.
Постигнах три метра. Поне така предполагах. Мракът можеше да си прави жестока шега с мен. След това нямаше за какво да се хвана и се изпуснах. Ударих брадичката си в камъка и по гърдите ми потече кръв.
Студената вода ме освежи. Отново започнах да се катеря. Пак паднах. Покачих се отново, но сега вече познавах релефа на камъка. Използвах същия маршрут и след половин час мъчение усетих гладкия ръб на края на шахтата.
Издърпах се горе и легнах изтощен. Ребрата ме боляха. Беше ми студено и треперех. Приближих се пипнешком до стената и намерих каменната врата.
Беше залостена и над ключалката имаше гладка метална пластинка. Отключваше се от другата страна. Не можех да я разбия, нито имаше светлина да виждам. Ясмина взе фенерчето ми, когато ме претърси.
Бях в гроба си.
Мисълта едва не ме парализира. Би трябвало да дойде някой. Но кога? След няколко дни? Може би никога? Някой друг знаеше ли, че подземният комплекс съществува?
Ще убия бебето ти. Само защото мога. И децата в компютъра. Те бяха част от извратения план на Едуард.
Допълзях до ръба на шахтата и чух течаща вода. Реката излизаше на повърхността някъде, но не знаех накъде лъкатуши.
Колко минути можех да затая дъх?
— Достатъчно дълго — изрекох в мрака.
Провесих крака в шахтата. Това беше едно от най-трудните неща, които съм правил. Не исках да се връщам в страшната мастилена тъмнина. Беше ми отнело много време да се изкатеря. Можех да седна, да чакам и да се надявам, че някой ще ме намери.
Замислих се Даниъл.
Той се нуждаеше от мен.
Чувството, че някой се нуждае от теб, е странно. Отдавна не го бях изпитвал. Необходимостта на Луси от мен беше фалшива, свита в тревата като навита на кълбо змия. Родителите ми също не се нуждаеха от мен, след като Дани почина. Намразиха ме, че съм жив. Даниъл обаче се нуждаеше от мен, въпреки че не го знаеше.
С тази мисъл скочих в тъмната вода.
89
Цамбурнах във водата. Не видях тялото на Ясмина. Усетих тегленето на подводното течение под относително спокойните води в шахтата.
Ясмина беше потънала и отнесена.
Напълних белите си дробове с кислород, поемайки си дъх бавно и дълбоко, и прогоних страха си от водата.
И след това се гмурнах. Тъмната вода беше студена, мътна и лепкава. Имах чувството, че ме прегръща смъртта. Понесох се близо до тавана на пещерата, която се срещаше с края на шахтата. Беше от гладък камък, изтрит от водата. Течението ме понесе. Ударих се в скалите и охлузих гърба и главата си. Болка прониза ребрата ми.
Десет секунди в дълбоките води.
Не изпитвах болка, нито страх. Опитвах се да не се паникьосвам и да придам на тялото си форма на торпедо, за да се движи по-бързо. Мракът беше непрогледен. Не бях преживявал такова нещо. Ритах, държах ръцете си пред себе си, за да се предпазя от скрити препятствия в тъмнината, и си повтарях, че имам всичкото време на света.
Петдесет секунди. Поне така предполагах. Белите ми дробове започнаха да ме болят. Започна да ме обзема паника.
Съзрях светлина вляво и се изтласках към нея. Светлината стана по-ярка. Ритах и плувах, опитвайки се да пресека течението и да се отправя към неочаквания блясък. Видях неясните очертания на каменен кръг, същия като шахтата, от която бях избягал. Заритах нагоре, преборвайки се с импулсивното си желание да изпусна стаения въздух от дробовете си. Шахтата беше по-тясна от другата. Издигах се нагоре.
И излязох на въздух.
Поех си дъх няколко пъти. На шейсетина сантиметра над главата ми имаше решетка, кафява от ръжда. Дишах както никога дотогава. Помъчих се да вдигна решетката, но беше завинтена с тежки железни болтове. Не можех да изляза от шахтата.
Звукът на водата обаче беше силен и това сигурно беше течението, което бях чул от конюшнята. Опитах се да изкъртя решетката от камъка, но осъзнах, че не стигам доникъде и губя ценни сили.
Исках да остана в тази ниша на светлина и въздух, но не можех. Детето ми се нуждаеше от мен. Мила също. Дали Едуард я беше убил? Предположих, че не е, защото искаше да знае за кого работи.