— Сам, знаеш ли коя е целта на човека, който притежава тези оръжия? — попита Хауъл. — Защо го прави?
— Убеден съм, че е за пари. Сигурно ще продаде оръжията на някого, който има цел. Той има ДНК на петдесет души. Едната ми свръзка, Пит, каза, че Едуард ще пренася контрабандно петдесет пакета. Петдесет означава нещо, но петдесетте човека не са известни.
— Би ли ги разпознал, ако ги видиш отново?
— Може би. Не знам. — Главата ми пулсираше.
Оръжията бяха билетът да си върна предишния живот.
Ако Фирмата ми простеше прегрешенията, тогава имах шанс да намеря сина си, без да се оглеждам до края на живота си.
— Ню Йорк — отвърнах. — Едуард ще пренесе оръжията в Ню Йорк. — Пит ми го беше казал.
— Защо? На кого?
— Не знам.
Последва мълчание.
— Виж какво, Сам. Ако ми скроиш още някой номер, сериозно ще съжаляваш.
— Имам по-големи проблеми от теб, Хауъл. Знам, че вършиш неблагодарна работа. Съжалявам, че ти създавам главоболия.
— Сам…
— Ще ти се обадя, когато разбера повече.
— Ти все още си агент на Фирмата.
— Не съм.
— Агент си и ти заповядвам да дойдеш тук.
Затворих. Слязох долу и намерих Кенет, управителя на „Адреналин“. Той се качи в кабинета заедно с мен и затаи дъх, когато видя трупа на Ясмина.
— Не съм я убил аз.
— Добре — отвърна Кенет.
Обясних му какво се случи, без да споменавам за специфичната същност на оръжията. Най-добре беше да запазя това за себе си. Накрая добавих, че Мила е пленена.
— С какво мога да помогна?
— Кенет, кой е шефът на организацията? За кого работиш?
— За Мила.
— А тя за кого работи? Всичките тези технологии и нивото на възможностите… Вашите хора имат сериозно влияние.
— Мила трябва да ти е казала.
— Тя може би е мъртва.
Той седна.
— Мила работи за „Кръглата маса“.
— Кръгла маса? Като крал Артур и рицарите на кръглата маса?
— На Мила й харесва да твърди, че те датират от далечното минало, но това е само име. Те са организация на могъщи и богати хора, които обединяват силите си от много години. Не знам повече. Мога да се обаждам по телефона ида уреждам разни неща за Мила или за онези, които работят за нея.
— Добре, значи работя за крал Артур. — Едва не се разсмях. Денят беше безумен и бях нервен.
— Не. — Кенет, изглежда, се разтревожи, че повярвах на това.
— И „Кръглата маса“ е собственик на баровете „Адреналин“ и „Де Роде Принс“ в Амстердам?
Той кимна.
— Чрез фасадна компания.
— Защо работиш за тях? Каква е историята ти?
Кенет се втренчи изпитателно в мен.
— Преди десет години бях обвинен, че съм убил бившата си приятелка. Бях невинен, но ме осъдиха и ме хвърлиха в затвора. Работодателите на Мила ми помогнаха да докажа невинността си и намериха истинския убиец. Длъжник съм им. И сега имам интерес към справедливостта, какъвто нямах преди това — сериозно и официално обясни той.
— И историята на Мила ли е същата? Несправедливо обвинена и спасена от „Кръглата маса“? — Също като мен.
— Не мога да кажа, защото не знам. Има ли значение в момента? Трябва да помогнем на Мила.
— Добре. Трябва ми транспорт до Съединените щати. За мен и пленничката в онази стая. Не мога да я вкарам в пътнически самолет, окована с белезници. Можеш ли да го уредиш?
— Да. Ще ви кача на товарен самолет. — Кенет се приближи до телефона да се обади, но се поколеба. — Мислиш ли, че Мила е мъртва?
— Надявам се, че не е, и че ще я намеря, защото мисля, че похитителите й искат да знаят за баровете и „Кръглата маса“.
— Няма да я пречупят — уверено заяви той.
Върнах се в килера, където беше заключена Луси, и се замислих какво бих направил, ако бях на мястото на Едуард. Чиповете бяха в него, но за оръжията трябваха сертификати за краен потребител и документацията, необходима за пренасяне на оръжия от военна класа. Той нямаше да рискува с фалшиви документи за пратка до Америка, защото властите лесно щяха да заловят оръжията. Скриването на оръжията с ДНК сред хилядите контейнери, пристигащи в Щатите, натъпкани в кашони с фалшиви цигари, означаваше далеч по-малък риск.
Мила беше премия за Едуард. Той знаеше, че има страховит противник в нейно лице и работодателите й. Това беше единствената причина да не я убие. Ако не друго, Едуард беше непоправим опортюнист.
Обърнах се към Луси:
— След малко ще се качим на самолет. Ако се опиташ да избягаш или да направиш сцена, ще те застрелям. Разбираш ли, любима?