— Кой е купувачът?
Огъст забърза надолу към игрището. Не искаше да слуша повече. Отправи се към шефа на охраната на губернатора Хапском.
Отново огледах стадиона.
— Пусни ме и ще ти кажа къде е — рече Луси.
— Бебето ли?
— Не, Едуард. Не можеш да имаш и двете, Сам. Ще запазя в тайна къде е бебето.
Тя знаеше къде е синът ми и мястото на срещата на Едуард. По дяволите!
— Кажи ми! — Сграбчих я за раменете. — За Бога, Луси, недей така! Кажи ми!
— Хей, приятел — прогърмя плътен глас зад мен.
Погледнах през рамо и видях трима дебеловрати мъже с къси подстрижки. Двеста и петдесет килограма мускули ме гледаха гневно.
— Не се говори така на една дама. Пусни ръката й — заповяда добрият гражданин.
— Дамата е абсолютно зло и това не те засяга — отвърнах.
На добрия гражданин не му мина през ума, че в свят на равни възможности една жена може да бъде абсолютно зло.
— Пусни я — настоя той, без да отстъпва.
Луси започна да охка, сякаш я болеше.
— Негодникът ме удари. Силно. Видях ръката му и се дръпнах, но въпреки това той улучи лицето ми. Тя ме ритна.
Пуснах я. Тя побягна и се отправи към частните ложи.
Идеално място. Нависоко. Уединено. Смъкваш прозореца, стреляш и напускаш в последвалия хаос.
Добрият гражданин ме сграбчи.
— Тъпако, свършено е с теб.
Видях, че към нас тичат двама полицаи, направих се на жертва и се разкрещях:
— Моля ви, помогнете ми! Той обезумя!
Всяка хитрост помага. Виковете ми отклониха вниманието на ченгетата към мъжа, който се счепка с мен, защото изглеждаше по-голяма заплаха. Полицаите обаче щяха да приберат и двама ни. Не можеха да рискуват да постъпят другояче.
Ченгетата — единият едър, другият мършав, ни хванаха. Ударих слабия, който падна на колене. Извадих пистолета от кобура му, забих юмрук във врата му, вдигнах високо оръжието и хукнах в тълпата. Другият полицай не можеше да рискува да стреля сред толкова много хора.
Съзрях Луси. И после чух рева, извисяващ се от публиката.
Погледнах към игрището. Огъст изскочи на терена. Губернаторът стоеше в центъра на игрището със сина си, готов да хвърли първата топка.
И изведнъж прозрението ме осени като гръм от ясно небе.
Синът му. Мишената не беше губернаторът, нито други губернатори, а децата им. И съпругите и съпрузите им.
99
До частните ложи на стадиона имаше бар, който беше затворен за ремонт. Нямаше по-безлюдно място в един стадион от затворен бар. Купувачът вътре погледна игрището и каза:
— Да започваме.
Време беше за необикновено прослушване. Едуард си спомни за първата си поява на сцената в светлините на прожекторите. Съзнанието му преливаше от реплики. Нямаше търпение да се въплъти в ролята.
Той спусна леко прозореца на затворения бар и пъхна дулото на пушката в процепа. Оръжието нямаше оптичен мерник. Не беше необходимо. Едуард обаче не искаше да рискува да се представи зле на демонстрацията, затова се прицели в центъра на терена. И в същия миг видя едрия русокос мъж, който навлизаше на игрището, сръчно отблъсквайки полицая, който се опитваше да го спре.
Намеса. Не. Едуард натисна спусъка, без да се колебае.
100
Губернаторът Хапском видя мъжа, който бягаше и крещеше, че е агент на ЦРУ. Ако беше сам, сигурно само щеше да гледа нападателя. Но сега тринайсетгодишният му син Брайънт беше с него и мисълта, че детето му може да пострада, беше непоносима. Ето защо Хапском се хвърли върху изненадания си син в случай, че смахнатият в хубавия костюм е въоръжен, точно когато куршумът прелетя над хиляди зрители. Наносензорите му търсеха мишената сред тях.
Видях проблясък през открехнат прозорец в края на главното ниво с частните ложи. Луси се беше насочила натам. Деляха ни няколко реда.
Хванах я и опрях пистолета на ченгето в ребрата й.
Завъртях я, за да виждам центъра на игрището. От тълпата се разнесоха писъци. Губернаторът и синът му бяха на земята и не помръдваха, а Огъст беше нападнат от куп полицаи.
— Пусни ме! — изкрещя Луси. — Пусни ме и ще ти кажа къде е бебето!
— Казвай! — Не бях спрял куршума на Едуард.
Бях се провалил.
Тя заби юмрук в челюстта ми. Не я пуснах и двамата се блъснахме в перилата.
— Сам Капра — каза купувачът. — Ето го там.