— След Луси. Може да се каже.
— Официално няма отпечатъци.
— Тогава не се е случило, както обичаше да казва Хауъл.
Огъст се изкашля и изпи голяма глътка.
— Фирмата ме упълномощи да ти предложа предишната работа.
— Защо теб?
— Мислят, че ще послушаш само приятел по чашка.
— Бих послушал само теб, Огъст. Ти си ми истински приятел. — Допрях зелената бутилка „Бойлан“ до чашата му. — Но трябва да намеря детето си. А Фирмата, с изключение на теб, много бързо реши, че съм предател. Това не е добър вот на доверие.
— Сам, разбери, че…
— Разбирам. Не ги искам. Те нямат доверие в мен.
Той отново отпи от уискито.
— Затова се нуждаех от питие. Оказваш ми лошо влияние. Мога само да се надявам, че ще си намериш доходна работа.
— Не ми пука за работата. Трябва да намеря сина си.
— Как? Едуард и Хауъл са мъртви, а и Луси няма да се събуди.
— Ще разчитам на подходящи хора в Европа. Ще го намеря.
— Фирмата няма да те пусне да се разхождаш свободно. — Огъст понижи глас. — Ще следят паспорта ти. Ще те наблюдават, когато може. Да не очакваш, фактът, че Хауъл е работил за тайна групировка, ги разтърси. Ще се преструват, че това не е толкова страшно, колкото е в действителност. Ще искат да знаят какво правиш и кого преследваш.
— Може да се опитат да разберат, стига да не ми пречат. Ти с тях ли ще бъдеш?
— Да. Искам да си получавам голямата пенсия. — Огъст ме погледна. — Но съм убеден, че пак ще се срещнем.
— Аз също.
Той стана и започна да търси портфейла си.
— Аз ще платя — рекох. — Това е най-малкото, което мога да направя за теб.
— Да, но аз работя.
— Не, аз ще платя. Благодаря ти, Огъст.
— Ще намериш сина си, Сам. Сигурен съм.
— Да, знам. — Гледах го как излиза и се запитах дали някой го следи. Долових мириса на уискито, останало в чашата на Огъст, и си поръчах едно. Доближих чашата до устните си, когато на столчето до мен седна Мила.
103
— Здравей, Сам.
— Здравей, Мила.
Обещах ти да изпием по едно заедно, когато всичко свърши. — Раните й заздравяваха, но в очите й се четеше тъга, а не стоманения поглед, който бях свикнал да виждам. Направих знак на бармана и той й донесе „Гленфидич“, без да му казвам.
— Уискито не върви с болкоуспокояващи — отбелязах.
— Американците са маниаци по взаимодействието на лекарствата. Много внимават да не рискуват.
— Този бар е разкошен. Защо ходиш в „При Оли“?
— Искам да го купя, но той не го продава.
— Два бара в един град?
— Бруклин и Манхатън са две съвсем различни концепции. — Тя се огледа. — Боже мой, обожавам баровете. „Блукът“ е великолепен.
— И аз обичам баровете.
— Хубаво. Искаш ли този?
Погледнах я.
— Да, харесва ми.
— Не ме разбра. Искаш ли да го притежаваш? „Блукът“ и всичките барове, които имаме? „Адреналин“ в Лондон, „Де Роде Принс“ в Амстердам, таверната „Шевалие“ в Брюксел. Имаме още много — в Лае Вегас, Сидни, Маями, Париж, Москва, в целия свят. Мисля, че са трийсет.
Мила сигурно се шегуваше, затова се засмях:
— Добре. Двамата с теб може да отидем да пием по едно питие във всеки от тях, след като си върна сина.
— Сам, работодателите ми искат да те задържат. Ти свърши изключително голяма работа за нас.
— Бахджат Заид участваше ли в „Кръглата маса“? Един от богатите и влиятелни членове?
Мила не показа изненада, че знам името „Кръглата маса“.
— Да. Той ни въоръжаваше.
— Не беше приятен човек.
— Бахджат Заид беше отчаян. Опитваше се да спаси дъщеря си, но взе лоши решения.
Понечих да поклатя глава, но Мила заслужаваше нещо по-добро от презрение.
— Дори не знам кои сте. — Спомних си какво бях казал на костюмарите в Лондон за групировките, които се съюзяваха само за да извършат определен удар, и се преобразуваха в нови форми, някои толкова силни и с такова влияние, че бяха проникнали в някои правителства. Бях говорил за престъпните групировки и „Кръглата маса“ вероятно беше такава неофициална организация, но сила за добро. „Новем солес“ може би беше пълната й противоположност, като мрака и светлината.
— Заедно осуетихме плановете на Едуард и Хауъл. Знаеш, че ние сме на страната на ангелите.
— Наситих се на загадки. Трябва да намеря сина си.
— Сам, имаш ли ми доверие?
— Да. — Решението не беше трудно. Наистина имах доверие на Мила. Тя беше луда глава и непредсказуема, но виждах, че дълбоко в душата си е почтена.
— Има причина някои хора от Фирмата да не искат да намериш детето си — тихо каза Мила.