— Не мога да се изразя по-ясно. Ще намеря жена си и детето си.
— Ще изпълняваш заповедите ми или ще съжаляваш, Капра.
— Не можеш да ме накараш…
— Ако нарушиш условното си освобождаване, ще се върнеш в затвора и ще ти бъдат отправени обвинения в пране на пари и държавна измяна. Всички доказателства за невинността ти ще бъдат елиминирани и ще бъдеш съден.
Неприятна уговорка. В гласа му се прокрадна гняв и аз млъкнах, за да чуя каква е сделката.
Остатъкът от живота ми се крепеше на онова, което той предложи:
— Ще кротуваш, няма да скучаеш, няма да се обръщаш към медиите и няма да ходиш при приятелите си във Фирмата. Не че са ти останали приятели. Не всички знаят, че името ти е изчистено. Ще ни оставиш да търсим Луси и няма да ни пречиш.
— Какъв съм сега? Безполезен?
За пръв път от няколко месеца съзрях в очите му онова ужасяващо потрепване, което изразяваше съжаление.
— Как да си ни полезен, Сам? Или си знаел, че Луси е предателка и не си сторил нищо, което те прави злодей в очите на Фирмата, или не си знаел, че тя е изменничка. А това те прави глупак.
Погледнах го и после вперих очи в безупречно чистите плочки на пода. Бяхме се върнали на първоначалния въпрос. След всичките ми страдания.
— Ще възстановиш здравето си тук и ще възвърнеш силите си, преди да те изпратим навън. Много си отслабнал. Да видим дали дрехите, които сме ти донесли, ти стават. След това ще те заведа долу. — Хауъл стана, отвори бирата и ми подаде леденостудената бутилка. — Донесли сме всичките ти любими неща. Царевична супа с подправки, салата със синьо сирене, ростбиф с хрян, картофено пюре, аспержи, лимонов пай, кафе. Превъзходен обяд, нали?
За мой срам устата ми се напълни със слюнка. Надявах се, че храната няма да има вкус на пепел.
— По-скоро звучи като последна вечеря.
Той отново си позволи да се усмихне.
— Само прави каквото ти кажем.
— И да ви простя за месеците, през които ме накарахте Да страдам?
— Да се преструваме, че това не се е случило.
— Не се е случило? Господи!
Те искаха да бъда на свобода. Защо?
— В гардероба има дрехи за теб. Ще помоля сестрата да махне системите, ако искаш, и ще ти помогна да се облечеш.
Понечих да издърпам медицинския сензор, залепен за гърдите ми.
— Искам да те питам нещо, Сам.
Зарязах сензора.
— Какво?
— „Новем солес“. — Той произнесе двете думи толкова тихо, че не бях сигурен дали съм ги чул добре.
— Какво?
— Чувал ли си този термин?
— „Новем солес“? Звучи на латински. „Новем“ е девет. Какво е солес?
— Слънца. Девет слънца. Луси споменавала ли е тези думи?
Въпросът не беше случаен. Замислих се. Хауъл ме наблюдаваше.
— Не. Какво означават? — Струваха ми се глупави, но Фирмата назоваваше с избрани от компютър кодове всяка мисия, операция и проект и „Новем солес“ приличаше на кодово име. Девет слънца? Не ми говореше нищо.
Хауъл продължи да ме гледа изпитателно и аз се запитах дали сензорите на гърдите ми не са свързани с детектор на лъжата. Той се усмихна.
— Означават да отидем да изядем вкусния обяд.
Той се приближи до вратата и медицинската сестра влезе. Махна катетъра и сензорите и сложи системата за интравенозна терапия на количка. Помогна ми да облека халат. Бях немощен и гладен и потреперих при мисълта, че приемам снизходителните жестове на онези копелета. Храна на поднос. Свястна, не помията, която ми даваха по-рано. Щях да я изям. Нуждаех се от сили.
Станах от леглото. Хауъл ми подаде ръка, но аз я отблъснах. Добре, ще приема храната, дрехите и престорената им загриженост и отново щях да стъпя на краката си. Но нямах илюзии и не се заблуждавах. Не бях приятел на Хауъл, нито някой, на когото той иска да помогне и който може да възвърне работата и живота си. В главата ми отекваха думите му: „Това не се е случило.“
Не бяха открили Луси през онези дълги месеци, нито мъжа с белега с формата на въпросителен знак. Затова все още се нуждаеха от мен. Хауъл и шефовете му бяха попаднали на нещо, наречено „Новем солес“, каквото и да беше, и смятаха, че връщането ми в реалния свят може да ги доведе до него.
Разбрах истината — бях стръв. Примамка за онзи, който ме беше набедил, и за Луси.
9
Огъст Холдуайн допи уискито си, остави чашата върху салфетката на дъбовия бар и се втренчи в мен.
— Не съм дошъл да те шпионирам — заяви той. — В случай, че трябва да заявя очевидното.
— Знам — отвърнах. — Хауъл е изпратил хора да ме следят и да се уверят, че се оглеждам в двете посоки, преди да пресека улицата. Имат микробус и мисля, че по три пъти на ден се обаждат на майките си. Искаш ли още едно?