Мъж отговарящ на описанието на Китър, седеше на ръба на пейка и беше пъхнал слушалките на айпод в ушите си. Кабелите се скриваха в якето му. Четеше „Уолстрийт Джърнъл“. Беше облечен в тънки сиви джинси и памучна риза. Седнах на другия край на пейката.
Той извади слушалките от ушите си, но не ме погледна.
— Изпрати ме нашият общ приятел — рекох аз. — Нуждая се от документи. — В гърлото ми заседна нещо. Трябваше да бързам. Беше глупаво, но бях чакал дни, седмици, месеци за шанс да открия Луси. Бях като куче, което опъва каишката, готово да побегне. Как можех да чакам още? Всяка нощ сънувах семейството си.
— Носиш ли снимки и парите?
— Четири хиляди и снимките. — Щях да му дам другата половина, когато получех готовия паспорт.
Китър взе плика от ръцете ми и ми каза да почакам.
— Ще се срещнем в „Старбъкс“ в северната страна на централната гара след три часа.
Той стана и тръгна. Поседях още минута и се замислих. След това се изправих. Направих няколко крачки и изведнъж стомахът ми се сви. На десетина метра от мен стоеше Хауъл, пъхнал ръце в джобовете на палтото си. Обърнах се. Китър и парите ми бяха изчезнали.
Отново се отпуснах на пейката. Хауъл се приближи до мен, но не седна.
— Не те обвинявам — каза той. — И аз бих направил всичко за съпругата и детето си.
— Може ли да ми върнеш парите?
— Не. Нека това ти бъде за урок.
— Ти се нуждаеш от урок. Мога да привлека похитителите на Луси, ако отида в Лондон.
— Не можем да ти се доверим. Виж, че не изпълняваш инструкциите.
— Но ти каза, че не ме обвиняваш.
— Не си уволнен, Сам, и служебните ти задължения са същите като преди, затова не можеш да ни напуснеш без разрешението на директора. А ти нямаш такова разрешение. Ти си наш. Прави каквото ти се казва и се радвай, че не си заключен в килия до края на живота си. Щедри сме към теб. Върни се в онзи очарователен квартален бар, усмихвай се на хората и бъди благодарен, че не ядеш студена супа от дървена паница и не те бият всяка нощ.
Поклатих глава.
— Сънувам сина си. Това пише ли го в досието ми, Хауъл? Сънувам жена си и детето си, защото знам, че тя е невинна и те са някъде, но… ти ми пречиш. — Долових твърда нотка в гласа си за пръв път от дълго време.
Хауъл остана невъзмутим.
— Сам си пречиш. Върви си у дома, Сам. Играй по правилата. Следващия път няма да ти простя толкова лесно. В офиса имаше спор дали да не те застреляме за опита ти да се сдобиеш с фалшиви документи. Действията ти може да са на отчаян или на виновен човек. Аз твърдях, че си отчаян, и за твой късмет надделях. Обаче направиш ли го още веднъж, ще бъдеш виновен.
— Не ти стиска да ме арестуваш, защото ти трябвам като примамка. Прозрях блъфа ти. Натикай ме обратно в килията. Няма да седя със скръстени ръце, Хауъл.
— Прибери се у дома и ще се престорим, че това не се е случило.
— Не се е случило. Любимият ти израз. Няма да си заровя главата в пясъка.
Той се обърна и тръгна. Запали цигара, докато вървеше, и нервно избълва облак дим.
Погледах го още малко и после станах и се отправих в противоположната посока.
Върнах се с автобус в Бруклин. Не си направих труда да се отърва от съгледвачите. Пътуването беше много по-бързо. Отидох на работа, слушах как Оли ми разказва същите истории като вчера, наливах халби с „Харп“ и „Будвайзер“ и чаши с газирана вода, слушах как редовните посетители бъбрят за проблемите си с трудни клиенти или заядливи шефове и съпруги, които не ги разбират, и когато Оли ми се скара, че не съм заредил „Гленфидич“ — беше останала само една каса, се замислих как да избягам от втория си затвор.
12
Огъст седеше на стъпалата пред сградата с апартамента ми, когато се прибрах вкъщи.
— Загазих. А ти? — Думите ми прозвучаха като на петокласник, хванат да бяга от час.
Той огледа улицата, сякаш се беше върнал в родината си и наблюдаваше брулените от вятъра равнини.