Блъснах нападателя с вратата. Силно. Чух го, че пада а пода и после на слабата светлина, проникваща през прозорчето на кабинета, видях, че той насочва пистолета към мен. Ритнах ръката му в китката и куршумът се заби някъде в библиотеката. След това изритах пистолета му.
Натрапникът беше безшумен като оръжието си. Не извика и не издаде никакъв звук. Беше по-висок от мен и усетих, че е силен, когато ме блъсна обратно в спалнята. Паднахме на леглото и той умело уви чаршафа около врата ми. Дишането му леко се учести от усилието.
Започна да ме души и аз сграбчих възглавницата и я притиснах в лицето му. Липсата на кислород ни се отрази и на двама ни. Мракът стана още по-черен. Пуснах възглавницата и той стегна чаршафа около врата ми с подновена енергия. Свих юмруци и с всичка сила ги забих рязко в ребрата му. На шестия удар усетих, че изпука кост. Нападателят изохка и отслаби хватката си. Гадеше ми се, бях зашеметен и се мъчех да си поема дъх, но се освободих от чаршафа и ритнах мъжа в лицето.
Мъжът падна от леглото и аз грабнах лампата. Не го улучих и ръката ми попадна на барманската книга, която ми беше дал Оли. Стоварих гърба на дебелата петстотин страници книга с твърди корици в гърлото му и натиснах силно, докато той се съпротивляваше на пода. Опита се да ме ритне, но аз вече бях нормализирал дишането си и бях изпълнен с гняв. Има някакъв първичен, атавистичен трепет в това да убиеш някого, който нахлува в дома ти, за да ти стори зло. Почувствах прилив на енергия, прииждащ от нервните възли в основата на гръбнака ми, онзи древен център на инстинктите. Стиснах зъби.
Съпротивата му стана по-ожесточена. Отпуснах цялата си тежест върху барманската книга и притиснах колене в него. Исках го в безсъзнание, за да се свести завързан и да отговори на въпросите ми. Но после усетих, че гръклянът му се счупи и ръцете ми се разтрепериха, като чух изпращяването.
Ритането спря и аз махнах книгата от него. Нападателят е произнесъл първите си думи, но от задавеното клокочене не разбрах нищо. Може би беше извикал майка си или ме бе нарекъл с някоя обидна дума, или беше проклел шефа си, който го бе изпратил на смърт.
Очаквах, че новобранците на Хауъл ще нахлуят, ако бяха подслушвали, но не се появи никой. Не бяха поставили нови подслушвателни устройства. Застанах в ъгъла на спалнята, вгледах се в проснатото тяло и се замислих върху проблема. След няколко минути съзнанието ми се проясни.
В апартамента ми имаше труп. Завлякох го в банята, затворих вратата и запалих лампата. Вкарах го във ваната, където беше по-лесно да го измия, защото труповете изпускат разни неща.
За пръв път убивах човек. Броят на труповете в мисиите ми беше равен на нула. Подвеждах хората да ми казват неща и после ги изоставях. Не ги убивах. Никога не ми се беше налагало.
„Сега съм убиец — помислих си и в главата ми се обади друг, успокояващ глас: — Престани. Направи каквото трябваше. Продължавай да правиш каквото трябва.“
Убиването разделя живота ти на преди и след това. Бях твърдо във втория етап, защото алтернативата беше аз да бъда трупът, който лежеше в хладната порцеланова вана.
Облегнах се на стената и се съсредоточих в лицето на непознатия. Той беше горе-долу на моите години — двайсет и пет. Смугла кожа и къса черна коса. Големи уши, широка уста, римски нос, който бях счупил с ритник. Носеше черни джинси, черна тениска и черно джинсово яке. Черни, тежки ботуши. Претърсих го. В ботуша му имаше тежък нож, швейцарско производство, който така и не беше имал възможността да използва, а в джоба на якето — резервен пълнител за пистолета. Малък и лек мобилен телефон, който не беше натъпкан с приложения, обикновен евтин модел, който винаги можеше да изхвърли. Нямаше паспорт или друг документ за самоличност. Сигурно ги беше оставил някъде. На рамото му имаше малка, изящно изрисувана татуировка. Стилизирана синя деветка с красиви извивки. Горната й част представляваше оранжево слънце с къси остри лъчи.
Деветка и слънце. Девет слънца. Новем солес. Главата ми се замая.
Проверих портфейла му. Пачка долари и друга пачка евро. В прегъната банкнота намерих използван билет за влак от Париж до Амстердам.
Билетът беше отпреди три дни. Нападателят беше пристигнал в Амстердам от Париж и после бе дошъл в Ню Йорк.
Човек, изпратен от Европа, да ме убие.
Имах проблем. Някой се беше хванал на въдицата. Хауъл щеше да иска да знае. Но като имах предвид предупреждението на Огъст, може би убиецът не беше изпратен от мъжа с белега. Може би беше от Фирмата на работа в Европа и изпратен от някой от тези, които ме мислеха за предател.