Отворих телефона му. Имаше съобщение, изпратено преди шест часа. Текстът гласеше: „Пристигнах на летище „Кенеди.“ Разпознах кода на Холандия. Натиснах номера, за да изпратя друго съобщение. Какво пък, по дяволите, да играем.
Песента на Капра е изпята — написах, — но възникна проблем. Проследиха ме съгледвачите. Измъкнах се, но може да са видели лицето ми.
След минута телефонът започна да вибрира в ръката ми.
14
Не се връщай сега — пишеше в съобщението. — Покрий се. Унищожи телефона. И аз ще унищожа моя. Обади се на резервния номер след три дни. Успех.
Това не ми помагаше. Съобщение на английски, изпратено до телефон с холандски номер, означаваше малко. Почти всички в Холандия говореха английски, включително агентите на Фирмата там, които ме смятаха за предател, заслужаващ да бъде убит. И ако човекът от другата страна решеше да се обади на този номер и видеше, че телефонът все още получава обаждания или съобщения, той щеше да осъзнае, че приятелят му не се е подчинил на заповедите и вероятно е мъртъв.
Разбрано — отговорих, очаквайки нещо повече.
Надявам се, че е страдал — беше отговорът.
Брей.
Да, страда — отвърнах. Знаех, че поемам огромен риск и може да предизвикам подозрения, че не съм изпълнил заповедите.
Обаждането не се осъществи. Другият беше счупил или разглобил телефона си.
Запалих всички лампи в апартамента. Намерих куршума, забит в библиотеката. Беше в романа „Големите надежди“. Пуснах куршума в джоба си и хвърлих разкъсаната книга в контейнера за отпадъци под умивалника в кухнята.
Отидох в банята и се загледах в трупа. Как щях да го изнеса оттам? Не ставаше въпрос само за съседите, но и съгледвачите на Хауъл можеше да проверят апартамента по всяко време, докато съм на работа, а не исках да се обаждам на Хауъл и да му казвам, че някой се е хванал на въдицата, докато не разбера кой е.
Връзката ми с „Новем солес“, каквото и да беше това, беше, че някой в Амстердам ме иска мъртъв и мислеше, че желанието му се е сбъднало.
Можех да се обадя на Огъст. Но какво щеше да стори той?
През следващия час аз извадих куршума от дюшека, оправих леглото и подредих апартамента, а после седях, крачих напред-назад и мислих какво да направя с трупа.
В четири сутринта на вратата тихо се почука. Взех пистолета на нападателя и се приближих до стената встрани от вратата.
През дървото се чу мекият глас на Хауъл:
— Сам?
— Да. — Не бях сигурен дали искам да отворя.
— Добре ли си? Докладваха ми, че лампите ти светят от известно време.
— Не мога да заспя.
— Отвори вратата.
Пъхнах пистолета със заглушител отзад в панталоните на пижамата си, спуснах отгоре тениската си и отворих. Хауъл стоеше на прага по джинси и черно горнище на анцуг.
— Всичко наред ли е?
Оставих го да влезе и затворих вратата. Надявах се, че няма да му се наложи да използва банята.
— Обаждат ти се, когато не угася лампите си?
— Да. Особено в ден като този, когато се опита да избягаш.
— Не можех да заспя.
— Не обмисляш нов план за бягство, нали?
— Не. Обичайното безсъние, което е проклятието на обвинените в предателство. Надявам се да получа приспивателни следващата седмица — спокойно отговорих аз.
— Напрегнат си.
— Появата ти посред нощ ми напомни, че все още съм твой пленник. Напрежението е страничен ефект. — Поклатих глава. — Честна дума, не мога да повярвам, че си станал от леглото по това време, за да дойдеш да видиш как съм.
— Ти си важен за мен, Сам. Мислиш, че целият свят е срещу теб, но аз не съм ти враг.
Исках да му вярвам. Можех да му дам телефона на убиеца и да гласувам доверие на Хауъл. Да му покажа татуировката на „Новем солес“ и да му кажа: „Нали ме пита дали съм чувал за това? Е, сега вече чух.“ Да го направя щастлив. Но Хауъл и колегите му бяха готови да повярват най-лошото за мен толкова отдавна, че нямах основание да му се доверя. А и онзи, който искаше да ме убие, ме мислеше за мъртъв. Трябваше да се възползвам от тази временна илюзия.
Трябваше да действам. Бързо.
— Е, щом си добре… — рече Хауъл.
Оценявам загрижеността ти. — Не го погледнах. Хрумна ми, че може би имам белези по врата от неканения гост или охлузвания по лицето. Не се бях поглеждал в огледалото. — Мисля, че сега вече ще заспя, като знам, че екипът ти бди над мен. По-добри сте от кандило.
Той поклати глава на иронията ми.