Когато изключваха звука по време на рекламните паузи, аз ги слушах как разговарят и преценявах колко са общителни. Трябваше ми някой бъбривец. Те не задават много въпроси и обичат да обсъждат себе си, а не теб. Ти само черпиш от мъдростта им. Бъбривците често говорят за товара, който превозват. Темата често слага начало на разговор, все едно си попитал за времето. След четирийсет и пет минути до мен седна шофьор на камион с прошарени коси и лек южняшки акцент и излапа хамбургер и пържени картофи, обилно полети с кетчуп. Щом изпразни чинията си, спомена на незаинтересувания шофьор до него, че кара памучни платове и копчета, които ще бъдат транспортирани с кораб през океана за производство на ризи.
— Нямам представа защо не ги шият тук — добави. — Имаме шевни машини.
— Да — отвърна другият. — Японски шевни машини. — Той повдигна рамене при мисълта за все по-смаляващия се свят, стана и излезе.
Бъбривецът си поръча кафе.
— На пристанището ли отиваш? — попитах аз, след като му го сервираха и той отпи голяма глътка.
Шофьорът ме измери с поглед.
— И аз се опитвам да стигна дотам. Колата ми се повреди. Брат ми работи на кораб, който ще отплава от Ню Йорк, и ми е намерил работа.
— На онези кораби обикновено не работят американци.
— Знам. Той е контрольор. Намерил ми е работа. — Премляснах с устни като глупав провинциалист. — Малко съм отчаян. Корабът идва и заминава утре, а аз не мога да мръдна оттук и се наливам с кафе. Помолих няколко души да ме закарат, но всичките отказаха. — На лицето ми се изписа сърцераздирателно изражение.
— Трудно е. — Той огледа празната, изцапана с кетчуп чиния, сякаш беше картина.
— Знам. Не бих попитал, но отчаяно се нуждая от работата.
— Не ми е позволено да взимам пътници.
— Да, разбира се, но няма да се отклоняваш от пътя си — рекох аз и се приготвих да хвърля бомбата: — Каза, че ти се иска да шият ризите тук. Работата ми ще бъде на сушата. Трябва да взема онова, което мога да получа. — Внимателно бях отброил малък бакшиш за кафето пред сервитьорката. Исках да изглеждам такъв, за какъвто се представях от мига, в който влязох в ресторанта. Трябва да играеш ролята си докрай. Сервитьорката, която слушаше разговора ни, след като тълпата оредя, наля още кафе в чашата ми, без да съм поискал.
Дърдоркото остави чашата си и се замисли. Повечето хора са свестни и са склонни да помогнат.
— Ами…
— Мога да ти дам малко пари за бензин.
— Как се казваш?
— Сам Капра. — Нямах фалшиви документи за самоличност и нямаше смисъл да лъжа. Имах обаче шофьорска книжка и той поиска да я види. Показах му я.
— Капра като кинорежисьора ли?
Разсмях се, сякаш никога не бях чувал този въпрос.
— За съжаление не сме роднини. Какъв ли процент бих могъл да получа от „Животът е чудесен“?
— Хубав филм — отбеляза той, сякаш бях потвърдил роднинска връзка с най-известния Капра. — Спомена, че живееш в Ню Йорк. Защо си дошъл тук?
— Очаквах да ме вземат на работа в Олбъни, но не стана. — Представях се за човек без късмет.
Бъбривецът отново се вгледа в шофьорската ми книжка, сякаш беше дълга книга, върна ми я и допи кафето си.
— Тогава животът е чудесен, Сам Капра. Намери си превоз — каза той и се засмя на шегата си. И аз се засмях.
18
Сега бях част от потока, реката от стоки, които тръгваха по широкия свят. Исках само да се нося по течението и се надявах да не попадна в някой водовъртеж или ръкав.
Камионът с джинсовия плат мина безпроблемно през пропускателните пунктове на нюйоркското пристанище, терминалите и навесите за проверка. Благодарих на шофьора, дадох му подкупа, който нарекохме пари за бензин, и слязох от кабината.
Пристанищата са оживени места. Хората там са съсредоточени в работата си. Бях нахлузил джинсите, ризата, работните ботуши и бейзболната шапка с емблемата на „Янките“, които бях купил от „Уол-Март“. Не носех раница, а две брезентови чанти, на които с флумастер бях написал „ОБСЛУЖВАНЕ“. Можеше да съм слязъл от някой кораб или излязъл от офис в пристанищния комплекс. Надявах се, че съм незабележим.
Загледах се как вдигат с кранове контейнерите от доковете и ги товарят в трюмовете и на палубите на корабите. Товаренето беше грациозно като танц. Камионите се приближаваха бавно, освобождаваха ги от товара им, обръщаха и се включваха в друг поток, за да бъдат отново натоварени със стоки от Европа и Африка или от американски пристанища към Юга — Чарлстън, Маями, Ню Орлиънс, Хюстън.