— Къде ще се срещнем с него?
— В един бар.
— Много обичаш баровете.
— Да, вярно е — отговори Мила. — А сега искам да се уверя, че не си забравил уменията си. До края на деня ще говорим на руски. А как си с холандския?
— Зле.
— Очаквам бързо да се подобри. — Тя завъртя очи. — Надявам се, че няма да ме поставиш в неудобно положение с неправилен избор на глаголи.
24
Наблюдавах как Мила ми изгражда нови самоличности. Бях като чудовището Франкенщайн, сътворено от хартия с водни печати, кредитни истории и биографии. Тя ме направи канадец, американец, германец и новозеландец. Всичките с различни имена. Гледах я как влиза през задни вратички, зад които се намираха уж непристъпни правителствени бази във Вашингтон, Берлин, Отава и Крайстчърч, и вмъква кодовете на паспортите в тях, превръщайки ме в легитимен пътник. Мила с лекота проникваше в различни банки и ми издаваше кредитни карти на имената на предишните ми самоличности.
— Фирмата може да търси старите ми имена — отбелязах аз.
— Може. Ще поемем този риск.
За пореден път се зачудих коя е тази жена. Мила си подсвиркваше песен на „Бананарама“, докато работеше.
Ротердам. Пристанището приемаше четиристотин кораба дневно, океански и речни, и имаше лабиринт от железопътни линии и пътища. Беше като град с товарни кранове вместо назъбени небостъргачи и огромни водни канали вместо улици, важна артерия между стотици милиони хора в Северна Америка и стотици милиони хора в Европа и други страни.
Влязох в контейнера, в който първоначално се бях скрил. Мила не искаше да рискува в случай, че паспортният контрол на пристанището беше получил предупреждение за паспорта ми, и се тревожеше, че екипажът може да проговори. В утрото на пристигането ни тя раздаде още подкупи. Мълчанието струваше пари.
Зачаках да спуснат контейнера на земята и Мила да дойде да отвори вратата.
До нея стоеше униформен мъж, пристанищен инспектор.
— Всичко е наред — каза ми тя на руски.
Инспекторът влезе вътре и показа огромен интерес към сапуна от Върмонт. Мила му заговори бързо на холандски и той кимна, без да ни поглежда.
Двамата с Мила тръгнахме в сивия облачен ден.
— Много те бива с подкупите — подхвърлих, докато бързахме по оживените докове.
— Популярна съм и ме обичат. Имам приятели във всяко кътче на света.
Сляхме се с потока от стоки и хора, които пристигаха в Европа.
25
Качихме се на влака за Амстердам, който се намираше на петдесет и шест километра, и пред погледа ми се разкриха ниските земи на Холандия. Отново бях в Европа, където бях щастлив с Луси и затворник на Фирмата. Замислих се за мъртвия неканен гост и билета му до Амстердам.
Облегнах се назад на седалката във влака. Бях заменил оковите на Хауъл с оковите на Мила. Мълчаливо наблюдавах холандския пейзаж. Месеци наред бях мислил какво ще направя, когато ми се предостави възможност Да намеря Луси. Сега я имах и кожата ми пламтеше. Вероятната истина, че Луси и бебето ни са мъртви или че Луси ми е изменила, се извисяваше застрашително над мен като чудовище, което не исках, но трябваше да видя.
И така, щях да намеря мъжа с белега и да го принудя да ми каже къде са жена ми и детето ми. И след това аз щях да бъда последното, което той щеше да види на този свят.
ВТОРА ЧАСТ
10 — 14 април
„Най-мощното оръжие на земята е пламтящата човешка душа!“
26
Барът в Амстердам се наричаше „Де Роде Принс“ (Червеният принц) и се намираше покрай красивия стар канал Принсенхрахт (Каналът на принцовете), с множество малки кафенета, хотели, внушителни, великолепни жилищни сгради от двете страни на дългия му завой. Къщата на Ане Франк беше на няколко преки (обикновено смълчана, изпълнена с уважение тълпа правеше снимки). Корабче бръмчеше и пореше водите, докато туристи снимаха сградите на брега и се възхищаваха на очарованието.
Въздухът ухаеше на утринен дъжд, но слънцето беше разпръснало облаците. Второто нещо, което забелязваш в Амстердам — след каналите, разбира се, са велосипедите. Те са навсякъде и в ранен пролетен ден прииждат на рояци като пчели, излитащи от кошер. Велосипедите не са луксозни, защото често ги крадат, но виждаш да ги карат адвокати в костюми, майки с деца, сложени отзад или на кормилото, студенти и работници. Никой не носи каска. Покрай малкия „Де Роде Принс“ се изнизваше постоянен поток от велосипеди, въпреки че най-оживеният час беше свършил, а обедният още не беше започнал. Навън бяха изнесени няколко маси и двама мъже седяха, пиеха бира и гледаха танца на светлината върху водата зад спрелите до брега лодки-домове.