„Хрейс Хандер“ беше не дупка, а караоке бар. Това го правеше хиляди пъти по-противен. Представете си „Мюзик айдъл“ — само че с пияни съдии, които вероятно умеят да боравят с нож.
Беше едва девет, рано по холандските стандарти. На караоке сцената пиян млад испанец се мъчеше с песен от албума „Зад стените“ на Майкъл Джексън и приятелите му ръкопляскаха. Няколко мъже играеха билярд, други седяха в сепаретата. Две млади жени седяха до бара с гаджетата си. Хвърлих професионален поглед на питиетата — повечето клиенти предпочитаха водка или бира. Нямаше коктейли. След това направих профил на хората в заведението. Това е барманско умение. Неприятностите нямат нищо общо с пола, възрастта и финансовото положение.
Най-важното е къде седят клиентите и накъде гледат. Повечето тук бяха дошли да се напият, да пеят и да се посмеят на бездарните певци. Играчите на билярд, изглежда, се познаваха и беше малко вероятно да си разменят остри като саби реплики. В дъното имаше едно обезпокоително място — група едри, чернокоси мъже, които говореха на турски и оглеждаха бара така, сякаш очакваха да избухне скандал. Другото беше едно от момичетата в срещуположната страна на бара. Тя изглеждаше крайно отегчена и непрекъснато оглеждаше заведението, сякаш търсеше някой по-мускулест тип или с по-твърд задник, или с по-лъчезарна усмивка. Погледите й към другите мъже дразнеха гаджето й.
Това бяха горещите точки. Избегнах ги, като седнах на бара с лице към вратата и погледнах крановете за бира. Поръчах си халба „Амстел“. Барманът, слаб, блед мъж с пет обици на лявото ухо, ми я донесе. Огледа ме набързо и остави бирата пред мен. Плъзнах към него точния брой евро плюс малък бакшиш. Той не предложи да ми открие сметка в заведението. Отпих от бирата, без да поглеждам никого, и се заслушах.
Холандският ми не беше много добър, но бях прекарал четири месеца в Суринам, бившата холандска колония в Южна Америка, и знаех достатъчно, за да се оправям. Пък и като всеки друг език, щом чуеш да го говорят около теб, припомняш си наученото. Родителите ми работеха в „Епископални помощи“. Баща ми беше администратор и инспектор на благотворителните фондове, а майка ми — хирург-педиатър, специалист по цепнати небцета. Те, брат ми Дани и аз пътувахме по света, когато бях малък. Говорех свободно испански, руски и френски и знаех сносно китайски и немски. Можех да кажа: „Аз съм американец и трябва да се обадя в посолството“ на трийсетина езика, въпреки че сега, след като Хауъл и Фирмата ме издирваха, това изречение не ми вършеше работа. Бях счупил рекордите по бързо учене в езиковите програми в Лангли, но никога не бях учил усилено холандски и не се съмнявах, че думите ми звучат грубовато като на жител от колониите.
В „Хрейс Хандер“ чух смесица от езици — холандски, английски (на който всички в Амстердам говореха), френски и испански. Отново погледнах предпазливо турците. Те забелязаха, че ги гледам, и аз бързо отместих поглед към испанеца с лунната походка (или по-скоро препъване). Можех да чакам часове в този Вавилон на пияници и Ник пак да не се появи. И някой от холандското разузнаване сигурно гледаше видеозаписите от взрива на Централната гара и щеше да види, че Ясмина Заид влиза с раница на рамото и излиза без нея.
Изпитвах потискащото чувство, че времето ми изтича.
Бях забравил добродетелта търпение. Шпионирането означава чакане. И изведнъж опитите ми да намеря Ник ми се сториха досадно бреме. Но той беше единствената връзка с Пит, а Пит беше свързан с мъжа с белега и с Ясмина и Луси.
Това беше единствената сламка, за която можех да се хвана.
Бавно пиех бирата си. Следващият караоке певец изпълни добре „Да почукаш на райските порти“ и спечели буйни аплодисменти, а след това публиката започна да се кикоти, когато пияно момиче пронизително запищя „Като молитва“ на Мадона. Не го освиркаха, защото имаше големи гърди и тълпата му прости фалшивото пеене.
Мразех това място. Липсваше ми чистотата в бара на Оли. Той несъмнено беше вбесен, че съм избягал. Липсваха ми разговорите с Огъст. Надявах се, че Хауъл и Фирмата не са го притиснали. Оли не знаеше нищо, нито дори че Мила се преструва на негова приятелка. Интересното обаче беше, че тя е редовен клиент на „При Оли“. Това не можеше да е случайно, особено след като аз бях получил работа там. Още една следа за разнищване, но щях да я оставя за по-късно.
Едното момиче се наведе към гаджето си и го целуна по бузата.
Луси ми липсваше.