— Сериозно?
— Да. Ходил ли си в закусвалнята „Розендейл“ на Паркър Стрийт?
— На Янг Стрийт е. Там правят най-хубавите хамбургери в града. — Надушвах проверка.
— Родителите ти?
— Починаха. — Повдигнах рамене. — Оставиха ми малко пари да видя света.
— В кое училище си учил?
— Колежа „Сейнт Майкъл“ и после в „Макгил“. Следвах история. Едва завърших, но оценките ми стигнаха да вляза в Офицерската школа. — Легендата ми като Питър Самсън, канадски закононарушител, беше създадена от Фирмата. Ник нямаше да може да я оспори. Аз бях Питър Самсън от раждането си до този момент и имаше училищни регистри, кредитни истории и канадският военен архив, които да подкрепят тази ми самоличност.
Освен ако Фирмата не я беше заличила. В такъв случай нямаше да съществуват данни за Питър Самсън.
— Познаваш ли Амстердам? — попита Ник.
Отново отпих от бирата и сподавих оригването си.
— Извинявай. Не много добре. По-добре познавам Прага, Варшава и Будапеща.
— Прекарал си доста време в Източна Европа.
— Там са най-интересните възможности за работа.
— Например?
— Това са неща, които не трябва да казвам на непознат — засмях се аз и той също се усмихна.
— Не съм ти съвсем непознат — каза Ники след неловко мълчание. — Ти хвърли човек през прозорец заради мен, Сам. Сега сме приятели.
— Пазя разни неща. Предполагам, че е като охраняването на хора. Грижа се нещата да стигнат там, където трябва.
Това беше благовидно описание на контрабандата, но ако Пит беше контрабандист, както Грегор бе намекнал, тогава можеше да съм по-интересен като потенциален наемник. Или поне можеше да ме поканят на събеседване. Трябваше да се сближа с тях, за да ги разузная, да ги убия всичките освен най-високопоставения, който предполагах, че е Пит, и да ги принудя да ме заведат при мъжа с белега.
Трябваше ловко и неусетно да обработя Ник. Той запали цигара и отпи от бирата си.
— За къде?
— Предимно за Северна Америка — отговорих, надявайки се, че това е крайната цел на тайната пратка на Пит. И от думите на турците се запитах дали той е уредил незаконен превоз до Щатите и после нещо се беше объркало.
— Може би ще ти предложа работа, но трябва да говоря с клиента ми.
— Клиентът ти не е Пит, който не плаща, нали?
— Пит плаща. Тъпите турци трябва да се научат на търпение.
Изсумтях и повдигнах рамене.
— Виж, бива ме да пренасям стоки в Щатите, да ги пазя и да се грижа никой да не ги пипа. Ако това ти звучи добре, чудесно. Ако не, благодаря за шоуто. — Беше много важно Да не изглеждам твърде нетърпелив.
— Мисля, че мога да те използвам — каза Ник след няколко секунди. — Заплащането е отлично. Две хиляди евро седмично в брой.
— Парите ми за бира са на привършване, затова добре. — Прокарах пръст по петното от бира на масата. — Как да се свържа с теб?
— Имаш ли мобилен телефон?
— Да.
Той бутна салфетка към мен.
— Напиши номера.
Написах го, но не добавих името си.
— Решавай бързо. Скучно ми е и може да отпраша нанякъде.
— Добре — отвърна Ник и прибра салфетката в джоба си.
— Искам да те питам нещо.
— Казвай.
— Ти ми извади пистолет, след като ти помогнах. Гадняр си.
Той се усмихна.
— Налага се. Исках да се уверя, че няма да ме нападнеш. Каза на турците, че Пит ти дължи пари. Хрумна ми, че може да си се бил с тях, за да се захванеш с мен.
— Не познавам твоя Пит. Казах го само за да ги спра, но не стана.
— Юмруците подействаха. Е, Сам. — Ник хвърли няколко евро на масата. — Почерпи се с още няколко „удара по главата“ или си поръчай вечеря. Ти ми направи услуга тази вечер и мисля, че можем да правим бизнес заедно.
— Добре. Имаш номера ми.
Той стана и излезе. Бях с гръб към стената и го гледах как тръгна по големия площад „Дам“, минавайки покрай Националния паметник на освобождението.
Излязох в нощта и съзрях Ник на отсрещния ъгъл. Вървеше на юг, по посока на Принсенхрахт. Вече се беше стъмнило и се промъквах в сенките, докато той пресичаше улицата и моста. Последвах го. Ако се обърнеше, можеше да ме види, но той отново говореше по мобилния си телефон.
Следвах го, но не твърде отблизо. Спря кола и Ник се качи. Автомобилът изфуча и после зави към „Сингел“, най-голямата улица в Амстердам, с формата на буквата „U“.
Потърсих такси, но нямаше, затова тръгнах по посоката, в която Ник беше заминал. Човек никога не знае какво може да види. Пък и „Де Роде Принс“ беше натам.
След трийсетина секунди до мен спря елегантна синя кола. Вратата се отвори. Мила.