Ник, кандидат-злодеят, беше компютърен маниак, който живееше с майка си.
Бях дошъл подготвен. Нуждаех се от информация, а повечето информация в днешно време се съхранява в компютрите. Натиснах интервала на клавиатурата. Появи се правоъгълник за регистрация, който поиска парола. Пъхнах флаш драйв в единия изход на първия компютър. Зареденият софтуер започна да разбива паролата за достъп. Мила каза, че технологията е на Агенцията за национална сигурност, но не спомена как я е докопала с мръсните си ръце.
Докато декодерът на пароли си вършеше работата, аз претърсих стаята. Ник държеше глок под леглото си. Нищо друго.
Хъркането на жената се усили, а после тя изсумтя и утихна.
Компютърът изпиука. Бях вътре. Извадих декодера и сложих друг флаш драйв, предназначен да копира твърдия диск. Мила ми беше обещала, че работи много по-бързо от обикновен драйв. Устройството започна да записва и аз отворих списъка на най-скорошните приложения и документи на Ник, за да видя върху какво е работил. Беше разглеждал PDF файлове. Отворих ги всичките.
Ник беше чел и записвал репортажи в новинарски уебсайтове за бомбения атентат на централната гара в Амстердам. Прегледах ги. Нямаше нищо, което вече да не знам. Петима убити. Четирима холандци и един руснак. Полицията още не беше съобщила името на руснака поради трудности да намери семейството му. Бомбата беше избухнала в малка книжарница, след като бе оставена зад картонена стойка с книги с намалени цени. Ченгетата бяха на мнение, че не е била сложена на открита зона на гарата, защото там няма място, където може лесно да оставиш раница, без да те забележат.
Следваха снимки от разрухата. Гледах ги пет секунди и осъзнах, че няма начин да са свалени от новинарски уебсайт. Имаше фотографии от местопрестъплението, каквито не се разпространяват публично, направени от полицията.
Бяха потресаващи. Хора си купуваха вестници, списания и шоколадови бонбони или нездравословни закуски.
Касиерката вършеше обикновената си почтена работа. Всичките бяха мъртви. Разкъсаните им тела лежаха сред взривените и обгорели отломки на магазина. Стените бяха изпръскани с кръв. Крайниците на труповете бяха откъснати.
Спомних си ужасяващата гледка от взрива на Холбърн.
Как се беше сдобил Ник с тези снимки?
Имаше и полицейски анализ на бомбата с гриф секретно.
Какво беше казал Ник в тоалетната снощи? Стоката е в мен. Ченгетата не знаят. Помислих си, че говори за контрабандна стока, но бях сгрешил. Самодоволното копеле беше хакнало полицейската база данни. Следеше разследването.
По гърба ми полазиха ледени тръпки. Ник беше нещо много повече, отколкото изглеждаше. Сериозно го бях подценил.
Прочетох подробностите за бомбата. Малко количество експлозив „Семтекс“, който вероятно беше от запасите, откраднати в Чехия преди шест месеца. Елементарно.
Но…
В доклада не се споменаваше как е била детонирана бомбата. Прегледах го до края. Би трябвало да има таймер или мобилен телефон, който да задейства експлозията с обаждане. Нямаше нищо подобно. Дори един разрушителен взрив би трябвало да остави веществени доказателства за криминалистите как е била активирана и взривена бомбата.
Следващата страница беше озаглавена „Неидентифицирана електроника“. В раницата имаше устройство, което беше унищожено в експлозията, но бяха останали няколко парчета, които показваха, че не е мобилен телефон. Полицията все още ги сглобяваше. Може би това беше детонаторът. Но щом не беше мобилен телефон или таймер, какво беше? Забелязах полуразтопена решетка, не по-голяма от човешка длан. Приличаше на восъчна пита и беше направена от метал. Не бях виждал такова нещо. Очевидно беше излетяла през стойката с книгите и се беше забила в корема на едната жертва.
Фактът, че полицията още не знаеше какво е това устройство, ме обезпокои.
Хъркането в съседната стая се усили и после спря. Чух движение в леглото. Престанах да тракам по клавиатурата. Шумоленето спря, но хъркането не се поднови. Надникнах през прозореца. До сенника на кафенето имаше четири етажа.
Зачаках. Нищо не помръдна. Може би жената беше будна и се бе втренчила в тавана. Погледнах преносимия драйв. Беше свършил работата си до половината. Вероятно майката беше свикнала с тихото, настойчиво тракане по клавишите и предполагаше, че синът й е вкъщи.
Прегледах файловете за хората, които бяха загинали във взрива. Четиримата холандски граждани бяха касиерката и трима клиенти — деветнайсетгодишно момиче, мъж на четирийсет и пет, петдесетгодишна жена и мъж на двайсет и седем. Те бяха нечии съпруги и съпрузи, бащи и дъщери, приятели. Всеки имаше електронно досие със снимка, взета от шофьорска книжка или лична карта.