Хукнах, въпреки че чувствах остра, пареща болка в крака, и стигнах до ъгъла. В далечината аудито се промъкваше покрай камион за доставки. От гумите се разнесе дим, когато рязко свърна и после се стрелна напред. Пробягах разстоянието, но когато стигнах до кръстовището, колата беше изчезнала. Шофьорът с белега бе намерил празна странична уличка, незадръстена от изпадналите в паника хора.
С трепереща ръка набрах номера, от който ми се беше обадила Луси. Никой не отговори.
Луси я нямаше. Както и офисът ми. Всичко беше изчезнало. Обучението ми изплува на повърхността и измести мисленето. Пръстите ми набраха номер за спешни случаи в Лангли. От устата ми се отрониха думи, но не си спомням какво казах.
Помогнете ми. Устните ми се раздвижиха сами.
Луси беше изчезнала. Всичко се беше изпарило. Бях съвсем сам в центъра на Лондон. Димът се издигаше като облак от клада, където бе свършил нечий живот. Разнесоха се пронизителни сирени. Покрай мен бягаха хиляди хора.
4
Бях в студения влажен затвор повече от седмица, когато срещу мен в килията седна нов човек — свеж талант, който да се опита да ме пречупи. Чудесно. Предишният ми беше дотегнал.
— Казвам се Хауъл. Искам да те питам нещо, Капра. Предател ли си или глупак?
— Смятай, че съм отговорил — измърморих с пресъхнала уста.
— Нуждая се от обяснение, Капра. — Новият следовател се облегна назад на стола и кръстоса крака, но първо леко подръпна идеално изгладените си панталони, за да не се измачкат. Мразех това подръпване. Действаше ми като бръснач върху кожата. И ми напомняше кой е силният в стаята.
Не бях спал от три дни. Вонях на пот. Ако скръбта имаше смрад, миришех на нея. Новият следовател беше на четирийсетина години, афроамериканец, с прошарена козя брадичка и стилни очила със стоманени рамки. Казах му същото, което казах на първия и на втория следовател. Истината.
— Не съм предател. Не вярвам, че и жена ми е предателка.
Хауъл махна очилата си. Приличаше на преподавателя ми по история в Харвард. Излъчваше спокойствие и хладнокръвие.
— Вярвам ти.
Каква беше уловката?
— Никой друг не ми повярва.
Той захапа края на рамката на очилата си, изпитателно се вгледа в мен и дълго мълча. Обичам мълчанието. Никой не ме обижда и не ме обвинява в предателство. Хауъл отвори папка и отново започна старата проповед, сякаш отговорите ми можеха да се променят. Щеше да продължи да ми задава същите въпроси, за да ме изтощи и да чака да сгреша.
— Цялото ти име е Самюъл Клемънс Капра.
— Да.
Той повдигна вежди.
— Самюъл Клемънс се е казвал Марк Твен.
— Той беше любимият писател на дядо и майка ми не се съгласила да ме кръстят Хъкълбери или Том Сойер. — Тази история обикновено ме разсмиваше, но вече нищо не беше като преди. — Искам да се обадя на баща си, преди да отговоря на въпросите ти. — Не бях молил за това по време на тридневния разпит. Но какво щях да му кажа? Исках обаче да чуя топлия му, дрезгав от цигарите глас. Исках да намеря съпругата си. И да изляза от тази ужасна, тъмна, каменна килия без прозорци. Въпросът ми беше глупав, но изпитвах желание да се съпротивлявам след безкрайните въпроси и да отстоявам позицията си.
— Доколкото ми е известно, ти не се разбираш с родителите си.
Не отговорих, Фирмата знаеше всичко за мен, както би трябвало да бъде.
— Родителите ти не знаят, че с Луси очаквате бебе, нали?
— Не. — В признанието ми се долови срам. Семейните дрязги не трябваше да излизат на бял свят.
— Не си говорил с родителите си от три години с изключение на кратките обаждания за Коледа. Нито едно не е продължило повече от две минути.
— Точно така.
— Три години. Някои хора предполагат, че от толкова години работиш срещу нас. Изолирал си се от родителите си, за да не заподозрат действията ти и да не ги въвлечеш в предателството си.
— Преди малко каза, че ми вярваш, че не съм предател.
— Казвам ти какво говорят за теб другите във Фирмата. — Хауъл се наведе към мен. — Емоционалното дистанциране от семейството и приятелите е класически признак на предателство.
— Не съм се изолирал от семейството си. Родителите ми престанаха да разговарят с мен. Изборът не беше мой. И няма да използвам детето си, за да си възвърна благоразположението им. Може ли да се обадя на баща си? Ще ми позволиш ли?
— Не, Сам. — Хауъл почука с дръжката на очилата по устните си и се зачете в досието ми, сякаш търсеше други болезнени факти. Зачудих се какво ли още пише на онези няколко страници. — Жена ти се е обадила и те е предупредила да излезеш от офиса, преди бомбата да се взриви.