— Трябва да са ченгета. Кой друг ще даде на Ник такъв предавател? Да се махаме оттук.
Хукнахме и експлозия от куршуми разкъса лабиринта от кашони.
52
Чух изтракване на нещо метално върху бетона и после най-голямата купчина от кашони с фалшиви цигари се взриви. Летящите отломки пламнаха и въздухът се изпълни със сладникавата миризма на тютюн. Експлозията беше оглушителна. Обърнах се. Пит стреляше, прицелвайки се в мъж, през виещи се струйки дим.
Огъст. Фирмата беше тук.
Сграбчих ръката на Пит и му попречих да го улучи. Куршумът изсвистя вляво от Огъст, който се скри зад неизползван струг. Не ме видя.
— Какви ги вършиш?
— Бягай! Хайде! — Блъснах Пит към изхода и хукнах обратно към нападателите. Прескочих струга и забих пети в главата на Огъст, който беше рискувал да се изправи. Той се простря на земята. Мисля, че все още не ме беше видял. Не трябваше да ме вижда и не трябваше да го убивам. Грабнах пистолета му.
Оцелелият близнак се втурна към мен. Очакваше, че ще пръсна черепа на Огъст. Аз обаче вдигнах пистолета, който бях взел от Огъст, и застрелях близнака между очите. Той имаше около секунда да изглежда изненадан и после се строполи на пода.
Побягнах като вятър.
Ако Хауъл ме задържеше, беше свършено с мен. Щях да прекарам остатъка от живота си в затвор. Не можех да докажа, че съм работил с тайните доброжелатели на Мила, нито че се опитвам да се внедря във вътрешния кръг на престъпна групировка. Щях да съм само огорчен бивш служител на Фирмата, съюзил се с трафикант на бели робини, и да изчезна в каменния затвор на Хауъл. Или да бъда мъртъв, погребан в необозначен гроб и неоплакан. Всички, които ме смятаха за предател, щяха да решат, че са прави.
Чух вик откъм струга. Хауъл крещеше.
Минах покрай трупа на Ник. Пит се появи отново, стреля зад мен и накара Хауъл да се скрие. Хауъл отвърна на огъня и после — в мига, когато Пит спря, за да презареди — се разнесоха изстрели от предната врата.
Някой стреляше по Хауъл от другата страна.
Той се обърна и отвърна на огъня. Пленените жени от другата страна на стоманената врата пищяха и ридаеха.
— Хайде. — Сграбчих Пит.
— Не. Няма да оставя кучките тук.
— Те не струват колкото свободата ти. Не си заслужава да загубиш големия удар заради тях.
Изражението му показа, че мрази да отстъпва, но ме послуша.
Хукнахме по коридора и изскочихме в сивия облачен ден. Отзад беше паркиран микробус „Волво“.
Пит насочи електронен ключ. Фаровете не примигаха, само ключалките на вратите изщракаха. Метнахме се вътре. Пит пъхна ключа в стартера и включи на задна скорост. Микробусът изрева и потегли назад. Пит нямаше време да обърне.
Хауъл излезе през задната врата, когато се бяхме отдалечили на десетина метра.
Видя ме и се намръщи. Беше сгрешил, че ми повярва. Наистина бях предател. Престъпник.
Вещественото доказателство бягаше пред очите му.
Пит завъртя волана. Волвото зави покрай ъгъла на сградата и се скри от погледа на Хауъл.
— Ще направят барикади по пътя — извиках.
Пит настъпи газта. Изскочихме от индустриалния парк и полетяхме по служебния път, изпреварвайки няколко бавно движещи се коли.
— Трябва да увеличим разстоянието и после да вземем друга кола — каза той. — Може да я откраднем от някого. Наблизо има училище. Майките няма да се съпротивляват.
— Но ще видят лицата ни.
— Останаха ли ти патрони?
— Да го направим по лесния начин, а? Мога да запаля без ключ всяка спряла кола.
— Ще отнеме много време. — Пит отчаяно удари по волана. — Жалко, че изгубих курвите. Бях прогонил от съзнанието си мъчителните мисли за пленените жени. Хауъл щеше да се погрижи за тях. Сега трябваше да попреча на Пит да убие някого, за да вземе кола.
— Онези хора не бяха ченгета, иначе щяха да отцепят индустриалния парк. За кого е работил Ник, по дяволите?
Пит не отговори, затова предположих:
— Конкуренти.
— Конкуренти? Имаш предвид други трафиканти?
— Или за работодателите на турчина. — Запитах се дали Пит ще спомене името на Бахджат Заид.
— Ще се погрижим за този проблем.
Множественото число ми хареса, въпреки че Пит беше ужасяваща компания. Беше хубаво да си мисли, че сме екип, защото ме улесняваше да забия нож между ребрата му, когато дойдеше най-щастливият час. Харесваше ли ми да убивам хора? Това беше плъзгане по наклонената плоскост, към което не проявявах интерес.
Той влезе в друга голяма индустриална зона, която излъчваше сива бетонна анонимност. Лицето му беше намръщено, сякаш изгаряше от нетърпение да намери жертва и да излее гнева си.