— Какво?!
— След като ти и другият агент бяхте ранени и Хауъл ме принуди да избягам, претърсихте ли сградата?
— Хауъл го направи.
— Каза ли ти, че в дъното има сексуални робини, които държат в плен?
Той пребледня и прокара пръст по небръснатата си челюст.
— Не. Не знаех. Кълна се!
— Вярвам ти. Хауъл е капитан Ахав от „Моби Дик“, а аз съм белият кит. Той губи преценка кое е важно и кое не е, Огъст.
— Не… знам.
Поех си дълбоко дъх:
— Знам, че с Луси сте се срещали, преди аз да започна да излизам с нея. Тя не спомена за това. И двамата го пазехте в тайна, и не ви обвинявам, Фирмата не трябва да се намесва във взаимоотношенията ви. Но аз знаех. И ти не ме заряза като приятел, защото се виждах с бившето ти гадже.
— С Луси не си подхождахме — отвърна Огъст. — Връзката ни продължи само месец.
— Защо?
— Не й вярвах. — Той бръкна в джоба на сакото си и аз се запитах дали ще извади пистолет. Честна дума, не знаех. Огъст беше последната сламка към нормалния ми живот и сега го молех да направи нещо невероятно опасно. Нямам представа какво намекваше за жена ми. Не исках да обсъждам този въпрос.
Последва дълго мълчание.
— Да ти се обадя ли на този номер, ако открия нещо за фамилията Лин? — попита той.
— Да. — Помъчих се да не покажа облекчението, което изпитах. — Благодаря.
— Още не ми благодари. Нищо не ти обещавам. — Огъст стана и излезе от „Де Роде Принс“, без да добави нищо повече.
Седях и пиех от хубавото кафе на Хенрик. Затворих очи и се замислих как да открадна контрабандната стока, като имах предвид ограниченията, с които щях да се сблъскам.
Пет часа по-късно Огъст се обади:
— Имаме информатор в средите на фамилията Лин. Камионите им спират пред нелегална фабрика във Франция. Не ги нападай там, чуваш ли? Ще провалиш текущо разследване срещу тях. — Той ми каза адреса. — Камионите са обозначени с емблемата на фирма „Лъв и дракон“.
— Благодаря. — Наистина му бях благодарен.
— Не ми се обаждай повече, Сам. Желая ти късмет — рече той и затвори.
Загубих и най-добрия си приятел. Тъгувах само десет секунди.
Обадих се на Пит:
— Имам каквото ни трябва.
62
Чакахме в дъжда северно от Париж. Отне ни пет часа да отидем с кола до мястото, което ми беше съобщил Огъст. Беше рано следобед и денят беше сив и мрачен. Пит седеше до мен и остреше с камък меча си уакизаши. Кожата ми настръхваше от стърженето. Колко остър можеш да направиш един меч?
Фабриката се намираше край магистрала Е19/Е15, скрита сред няколко сгушени една до друга сгради. Помислих си колко приятно ще бъде да се отърва от Пит. И това щеше да се случи много скоро. Чакахме, но около фабриката не се случваше абсолютно нищо. Часовете минаваха. Започна да се здрачава.
— Как един канадски войник се е заловил с този бизнес? — наруши мълчанието Пит.
Погледнах го.
— Беше ми скучно. А ти как се залови с трафик на жени?
Той се усмихна.
— Трябваха ми пари за художествената академия.
— Не очаквах този отговор.
— Обезпокоителен процент от младите хора в Амстердам мечтаят да бъдат Ван Гог или Рембранд. Както и да е, познавах един човек, приятел на майка ми. Той се нуждаеше от помощ да прекара момичета в Холандия. Помогнах му да си купи микробус да ги кара и постепенно превзех маршрута му.
— Превзе го?
— Той се ожени и реши да не търгува с момичета. Какво си помисли? Че съм го убил?
— Да.
— Не. Познавах го, от дванайсетгодишен. — Пит потърка устни.
Не исках да опознавам Пит като човек, но в мен надделя инстинктивна необходимост да разбера що за птица е той.
— А защо носиш меча?
— Мечът — това съм аз.
— Но така ставаш забележим. Мислех, че идеята е да не биеш на очи.
— Мечът е в чест на майка ми.
— Японка ли е?
— Да. Дошла е тук в началото на осемдесетте години на миналия век. Приятелят й я довел и я зарязал, но тя останала.
Спомних си, че Грегор нарече Пит курвенски син. Вероятно това беше по-скоро обида, отколкото описание. Майка му може би беше работила в „Розе Бюрт“. Много от жените там не бяха холандки.
— Мислех да уча изобразително изкуство и да правя неща в японски стил като миниатюрни скулптури нецке или рисуване с водни бои. Майка ми го правеше през свободното си време. — Той повдигна рамене. — Но не ми провървя в художествената академия. Мразеха ме и едно момиче ми създаде неприятности. Тъпаци. Затова напуснах.
Не бях възприемал Пит като човек с разбити мечти. Той прочете мислите ми.