— Как ще откраднем пратката?
— Ще отвлечем камиона.
63
Огъст седеше в коридора на тайната квартира и чакаше пилота да го закара в Ню Йорк, когато чу разговора между Хауъл и единия оперативен технически специалист.
— Хауъл, имаме съвпадение на описанието на мъжа в склада, което ти и Огъст ни дадохте. Това той ли е?
— Да. Кой е?
— Пит Танака, холандец, бивш служител на договор на амстердамската полиция.
— С какво се занимава сега?
— Изгубили са дирите му. Няма регистриран адрес, нито месторабота.
— Огъст! — извика Хауъл.
Той стана и се приближи до компютърния екран.
— Този човек ли видя в склада?
Огъст кимна.
— Да, характерно лице. Той е.
— Намери го — обърна се Хауъл към техническия специалист. — Сам Капра работи за него.
— Не мисля, че е точно така — възрази Огъст.
— Не трябва ли да се качваш на самолета, агент Холдуайн? — троснато попита Хауъл.
Огъст излезе и намери пилота долу, готов да го закара на летището. Хауъл не му пожела приятен полет, нито му благодари, че е рискувал живота си и е бил ранен. Измяната отравяше въздуха. Всички го усещаха, откакто Хауъл беше видял Сам Капра да напуска сцената на убийства и контрабанда. Измяната правеше хората раздразнителни.
64
Китайците натовариха няколко кашона и камионът потегли по магистралата. Последвахме го на разстояние, три коли по-назад. Пит беше добър в следенето.
— Как ще отвлечем камиона, преди да спрат отново?
— Ще ги принудим да се отклонят от магистралата.
— Посред бял ден?
— Да. В момента те са разделени — двама в кабината и един отзад при стоката — и са по-нащрек, когато са спрели. Няма да очакват атака сега.
— Защото да ги нападнем на магистралата е глупаво. Какво предлагаш да направим?
— Да се приближим до тях и да ги изпреварим. Искам да огледам по-добре товарната врата.
Пит мина покрай двата автомобила между нас и камиона на Лин и зави зад него. Разгледах задната част на камиона. Плъзгаща се врата, обезопасена отдолу с два катинара. Трудно щях да я разбия, когато камионът се движеше със сто и десет километра в час.
— Изпревари го.
Пит настъпи газта и профуча покрай камиона. Вратата на кабината изглеждаше обикновена. Нямаше модификации. Не я погледнах втори път. Не исках да привличам вниманието на шофьора. Но го видях. Смееше се.
— Карай пред тях.
Вгледах се в картата, която беше разгъната на коленете ми. След петнайсет километра имаше разклон. Друг път пресичаше магистралата, минавайки през Северна франция.
— Дай газ. Да отидем там. Хрумна ми идея.
— Това е лудост — заяви Пит, но се усмихна.
Камионът на фамилията Лин щеше да дойде след няколко минути. Микробусът беше спрял на мост над магистралата.
— Разбра ли какво трябва да направиш? — попитах.
Пит кимна.
— Ако не успеем, ти ще си оплескал нещата.
— Ако не успеем, аз ще бъда мъртъв, затова не се заяждай. Само направи каквото трябва.
— Късмет. — Той ми подаде ръка. Не посмях да покажа отвращението си към него и я стиснах. — Те идват — каза Пит, гледайки на юг.
Видях, че камионът се приближава в гъстата сива мъгла.
Прехвърлих крака през перилата на надлеза и чух, че микробусът на Пит потегли, но бях зает да броя.
Камионът трябваше да мине под мен на петнайсет.
Дванайсет, тринайсет, четиринайсет…
Сгреших. Камионът на Лин профуча под мен на четиринайсет и ако се поколебаех, щях да го пропусна, да падна на непрощаващия асфалт и да се претърколя под бързо движещите се коли. Хвърлих се, хванах се за последната една трета от камиона и се опитах да се приземя на ръце и крака и да се претърколя с контролирана грациозност от паркура. Претъркулването щеше да бъде много по-тихо, отколкото да изтрополя с крака по покрива на кабината.
Краката ми обаче се подхлъзнаха и камионът леко кривна. Запълзях по ръба на покрива към страната на пътника. Размахвах крака във въздуха.
Напрегнах мускули, залюлях се силно и си помислих, че ако ме видят в страничното огледало, съм мъртъв. Издърпах се с рязко движение, което имах чувството, че разкъса дланите ми, и се вмъкнах в малката вдлъбнатина на покрива на камиона.
Лежах неподвижно.
Бяха ли ме видели? Предположих, че между кабината и китаеца в товарното отделение има радиовръзка. Може да са съобщили за неочакван звук или пътникът в кабината беше видял краката ми във въздуха, докато се мъчех да се вкопча. Вероятно щяха да спрат на следващата отбивка, да потърсят уединено място и да ме убият.