Поръчах си специалитета — дебели сандвичи с шунка „Ардени“, но Пит изгълта бирата си на четири големи глътки и поиска кафе, когато сервитьорката ни попита дали желаем по още една бира. Не възразих.
— Пригответе сандвичите и кафето за вкъщи, ако обичате — добави той.
— Не. Ще седя тук и ще вечерям като човек. — Наведох се към него и прошепнах: — Днес ме одраска куршум и загубих кръв, Пит. Скочих върху камион. Искам да се нахраним тук. Няма да се бавим.
Доколко се нуждаеше все още Пит от мен? Видях, че той преценява „за“ или „против“ от гневния му поглед. Можеше да стане, да излезе и да се скараме. Да ме застреля на тъмния паркинг, където бяхме оставили камиона и микробуса. Спирането беше събудило подозренията му.
„Побързай, Елиана!“ — помислих си. Не можех да рискувам да погледна часовника. Пит ме наблюдаваше и в очите му блестеше ужасяваща, неумолима светлина. Отпих от бирата си.
Няколко мъже в костюми, които говореха тихо на немски, минаха покрай нас, за да стигнат до масата си. Пит се намръщи.
— Мразя костюмарите. Те измислят правилата. Смятат, че управляват света, а само издигат стени и после спорят помежду си за какво са тези стени.
— Хората като теб и мен рушат стените. — Не можах да не си спомня първите си месеци в Лондон. С Луси седяхме в бар за вина на Патърностър Скуеър в стария град. Бяхме щастливи, че сме заедно и че вършим добра работа.
Добрата работа беше специалитетът и трагедията на семейството ми. Сега бях убил, за да оцелея, и не се тревожех за това, но не бих искал да опиша тези мигове на баща си или на майка си. Животът ме беше белязал с незаличими петна, прокълнатата кръв, която не се измива от виновните ръце.
— И да ги разрушим, пак ще ги изградят. — Пит млъкна, когато сервитьорката сложи кафетата пред нас. — Ще вземем храната за вкъщи, госпожице.
— Но…
— Не, Сам. — Гласът му беше остър като нож. — Този бар не ми харесва. Не искам да остана нито миг повече, след като си изпия кафето.
Нямаше да спечеля спора и знаех, че колкото по-близо сме до предаването на пратката на Едуард, толкова повече щеше да командва Пит. Такова беше споразумението. Аз бях резервен играч. Хубаво. Нека Пит си мисли, че се страхувам.
— Добре — съгласих се, но не се разбързах.
— Имаш време да изпиеш кафето си. Трябва да се обадя по телефона. Стой тук. — Той стана и излезе.
Обзе ме паника. Ако Пит избягаше, щях да изгубя единствената нишка към Едуард и Ясмина и възможността да науча какво се е случило с Луси. Не го виждах през предния прозорец на таверната.
Инстинктът ми подсказа, че Пит ме зарязва и ме съветва да го последвам.
Сервитьорката остави на масата плика с поръчката ни. Платих и станах.
Излязох от „Шевалие“. Пит стоеше на двайсетина крачки и затваряше мобилния си телефон. Втренчи се в мен.
67
Вдигнах плика със сандвичите.
— Готов ли си да тръгваме?
— Да. Ела тук, Сам.
Отидох при него и Пит ме бутна в слабо осветения вход на магазин за художнически материали.
— Какво? Ще се връщаш в художествената академия и ти трябват пособия?
— Сложи ръце на вратата.
— Защо? Какво има?
Той ме претърси. Проверяваше дали имам нещо, което не трябва да бъде в мен. Извади пачката евро от джоба ми.
— Престани. Нямам телефон и оръжие. Започваш страхотно партньорството ни, след като ти спасих задника. Дай ми парите.
Сложи пачката в ръката ми.
— Вземи. Извинявай — добави той, сякаш размисли.
Престорих се на ядосан:
— По дяволите. Измъкнах те от напечено положение, намерих пратката на фамилията Лин и поех най-големия риск. Ако някой не трябва да вярва на някого, може би аз не трябва да вярвам на теб.
— Може би. Мислиш, че не съм умен и корав като теб. — Той се чувстваше заплашен от мен, защото бях скочил в движение върху камион и го бях отвлякъл. Това беше глупаво. Тук ставаше дума за мъжкарство. — Хайде.
— Да седнем да хапнем тук, щом барът те изнервя. Не обичам студена храна. — Трябваше да дам време на Елиана да се върне. Другият вариант беше да излъжа, че съм загубил ключа за микробуса в таверната, но тогава щяхме да се върнем и подозренията му щяха да се засилят.
Пит, изглежда, се почувства малко виновен за гръмката си проповед, затова седнахме на пейка на улицата и изядохме сандвичите. Мотопед с неясен женски силует профуча покрай ъгъла. Знаех, че е Елиана, и се надявах, че Пит не я е разпознал. Той беше съсредоточен в храната си и гладът надделяваше над желанието му да бърза.
— Трябва да отида до тоалетната — казах, след като приключихме със сандвичите.