Двама бяха вън от играта.
Изскочих от микробуса и хукнах. Странно, но големите врати на товарното отделение бяха затворени. Камионът беше пристигнал и очаквах, че ще ги отворят, за да го посрещнат. Не исках да ме засекат на открито.
Застанах до вратата на пивоварната. Не чух звук, нито гласове, само далечно мърморене.
Рискувах и погледнах. Входът беше слабо осветен от неонови лампи. Бетонен под, тухлени стени, високи, мръсни прозорци. Долових леко ухание на наденички и пица. Открехнах вратата. Видях тухлен коридор със стари кабинети, повечето затворени. Едната врата беше отворена и отвътре проблясваше слаба светлина.
Чух гласове, които разговаряха на холандски.
— Лъжеш — каза груб глас на млад мъж.
— Не можеш да излъжеш компютърна игра — отговори жена.
— Знаеш някакъв номер.
— Да знаеш номер не е измама, сополанко.
Няколко души се засмяха.
Влязох в коридора. Бяха петима — четирима мъже и една жена. Седяха с гръб към мен и държаха контролни управления на видеоигра. На екрана се вихреше виртуална кървава баня. Убиваха нацисти сред развалините на Берлин. Стаята не беше кабинет, а по-скоро голям склад, и видях тежка метална врата.
— Хей, тъпаци. Играта свърши. — Репликата не беше гениална, но не бях в настроение за остроумия.
Всичките се стреснаха и после се вцепениха. Жената, Деми — познах я от къщата, където ме беше завел Пит — беше най-близо до мен и аз я дръпнах до себе си. Тя се скова от ужас. Те пуснаха контролните управления и играчите на екрана веднага бяха разбити от ескадрон есесовци.
Опрях пистолет в главата на Деми.
— Хвърлете оръжията… бавно.
Трима имаха пистолети, затъкнати отзад в панталоните. Видях ги, когато станаха. Двама се подчиниха. Третият, мускулест младеж, извади оръжието си и се поколеба.
— Няма да ти се размине — каза той.
Спомних си името му. Фреди.
— Искаш ли да умреш? Хвърли пистолета.
Фреди не го направи. Трябваше ми пример за назидание и затова прострелях и него в коляното. Смелостта му се изпари. Той изкрещя и падна. И изпусна пистолета си.
— И така — говорех спокойно. — Искам Ясмина Заид и Едуард. Къде са те?
Никой не отговори.
— Ако не знаете, безполезни сте за мен. — Прицелих се в следващия мъж.
— Зад помещението с казаните — дрезгаво прошепна Деми. — Вляво от теб. Там има крило със стари кабинети. Пазят я.
— Колко души?
Тя стисна устни.
— Мислиш, че няма да те застрелям, защото си жена? Колко са?
Разбрах, че не са професионалисти, когато Деми каза: „Петима“, а Фреди задъхано изрече: „Дванайсет и идват още“. Повярвах на Деми. Надявах се, че не излъга.
— Отворете металната врата.
Единият мъж се подчини.
— Не му помагай — извика Фреди. — Недей.
— Искаш ли пак да потанцуваш? — попитах. — Затваряй си устата.
Стаята беше огромна хладилна камера.
— Сложете мобилните си телефони на пода. Изпразнете джобовете си.
Те изпълниха заповедите ми и на пода изтракаха пет мобилни телефона.
Направих им знак с пистолета да влязат вътре, треснах вратата и я заключих. Оставаха петима и не знаех дали сред тях е и Едуард.
Тръгнах по коридора. Първият етаж на пивоварната фабрика беше тъмен. Високо отгоре струеше лъч светлина. Видях тумбестите очертания на шест стари медни казана. Разделяше ги бетонен под. Покрай облицованите с бели плочки стени се виеше метална стълбичка, над която имаше няколко стаи и кабинети.
Чух стъпки по стълбата, които се приближаваха към мен. Мъж с щурмова пушка, препасана на гърдите. Погледна между металните стъпала, видя ме и откри огън.
Скрих се зад заобления казан. Куршумите, които обсипаха медта, прозвучаха като дрънчене на цимбал.
Отсреща забелязах дълга стена с метален правоъгълник. Вратите на товарното отделение. Сигурно там бяха всички и чакаха да товарят, когато стрелбата беше започнала. Ако останех долу, щяха да ме нападнат.
Вмъкнах се в казана. Беше нисък и тъмен и звънът на куршумите звучеше така, сякаш се намирах в гонг. Стълбата се извиваше под формата на буквата L над отвора. Зачаках.
Мъжът престана да стреля. Търсеше ме и не искаше да хаби патрони. Вероятно мислеше, че само ще се скрия зад казана. Заслушах се в тихото скърцане на обувките му над мен, изскочих през отвора и стрелях в пространството между пода и перилата. Тялото му се разтресе и той падна на стълбичката. Не знаех дали е жив или мъртъв, но беше повален и не стреляше по мен.