Той направи крачка към мен.
— Кой си ти? Полицай?
— Да бе, полицаите идват по един. Не бъди идиот. Не съм полицай.
Чух хрущене на стъкло зад мен. Краката ми бяха в сянка. Единствената светлина проникваше от помещението с казаните. Човекът зад мен щеше да види меча всеки момент.
— Кой си ти? — отново извика първият мъж.
Другият беше на две крачки зад мен. На три. Едно, две…
Хвърлих се по гръб в разпръснатите стъкла и се претърколих. Якето ми ме предпази от острите ръбове. Мечът уакизаши прониза плътта до костта на крака на човека зад мен. Той изкрещя и мъжът с пушката се вцепени от изумление. Издърпах меча, размахаха го и разрязах бедрото на човека пред мен. Той изрева и политна назад. Куршуми осеяха пода, докато падаше. Никой от нас не е подготвен да бъде посечен с меч. За миг болката сигурно беше толкова силна и остра, че мъжът забрави да ме застреля.
Правилното решение е да не обръщаш внимание на болката.
Чух, че се приближава и някой друг. Боже, колко бяха? Започнах да ритам двамата, докато изпаднаха в безсъзнание. Извадих гранатата от якето си, активирах я и я пъхнах под ръката на единия.
Забързах по другата страна на палетата. Движех се безшумно и пренебрегвах болката.
Чух стъпки, които се приближаваха бързо. Някой паникьосано изстреля серия куршуми в прохода, оформен от палетите. Бутилките се строшиха и избълваха бира.
Чух, че някой коленичи на обсипания със стъкла под и измънка някакво име, а после избухнаха светлина и звуци като малка ярка бойна глава. Разнесе се рев. Забързах край ъгъла и видях мъж, но само един, който се гърчеше в стъклата, заслепен и оглушал от светлинната граната. Грабнах бирена бутилка и я разбих в главата му. Не се олюля. Вторият ритник в главата го простря в безсъзнание. Раменете ме боляха твърде много, за да замахна и да го ударя.
Бях извадил от строя дванайсет души. Едва се държах на краката си. Оставаше още един. Едуард. Проверих пистолетите си. Бяха празни. Единият мъж имаше пистолет с пълен пълнител. Взех го.
Изпълзях от пространството между палетите. Стъклата от бирените бутилки бяха като сигнал. Хрущяха под краката ми и издаваха позицията ми. Движех се колкото можех по-внимателно. Ушите ми кънтяха от експлозията и кръвта ми се лееше. Всичко ме болеше.
Луси. Вързопчето. Ясмина, младата жена, която бях изпратен да спася, мъжа, който беше откраднал семейството и живота ми. „Съсредоточи се. Не се предавай точно сега.“
Не чувах нищо друго освен хлипане на младата жена. Тя беше ценна за Едуард. Може би заповедите бяха да я пази на всяка цена.
И после гласът й се извиси в писък. Чух ехото от коридора вдясно.
Може би Едуард беше отишъл при нея и бе решил да отстоява позицията си близо до плячката си.
71
Хукнах по тесния коридор и протегнах ръка, готов да стрелям по всяка сянка.
Писъците на Ясмина утихнаха. Втурнах се в стара кръгла стая, облицована с камък. Миришеше на дърво и бира и се долавяше по-скорошен мирис на барут. Мракът беше синьосивкав и в единия край мъждукаше светлина. Имаше три врати. Най-далечната беше открехната. Отвътре се чуваше приглушен глас. Наострих слух да доловя думите.
— Не се страхувай. Прави каквото ти казвам и всичко ще бъде наред. — Мъжки глас, тихо ръмжене, изпълнено с нетърпение и омраза.
— Баща ми е изпратил някой друг… — с треперещ глас каза Ясмина.
Промъкнах се по-близо до вратата.
— Тихо. — Познах гласа на Едуард от записа. Това беше човекът, който беше отвлякъл жена ми. — Той скоро ще дойде тук.
Точно така. В главата ми забучаха гняв и ненавист и аз отворих с ритник вратата. Видях ги на потрепващата светлина зад мен. Той се беше навел над Ясмина, която бе изкривила устни от страх. Седеше на легло, а Едуард беше заел позиция между мен и нея. Белегът — същински малък въпросителен знак — белееше до окото му. В ръцете си държеше пистолет.
Започна да го вдига.
Трябваше ми жив.
— Хвърли оръжието! — Стрелях и куршумът изсвистя покрай главата му. Едуард пусна пистолета. Не видях страх в очите му, а само хладнокръвна пресметливост. — Ритни го насам!
Той се подчини. Беше едър, широкоплещест и мускулест. Изглеждаше по-грамаден, отколкото на видеозаписите.
Настъпих пистолета му.
— Легни на пода! Ръцете на главата!
Ясмина се разрида. Едуард изпълни заповедите ми, като се мръщеше.
— Ясмина, всичко е наред. Баща ти ме изпрати. Ще те измъкна оттук. Ела при мен!
Тя бавно се отдалечи от Едуард, който я приковаваше с поглед. Гледаше само нея, не мен.
— Познавам те — каза той, докато тя бавно пристъпваше към мен.