Щом Ники излезе от колата, той добави:
— Ще се почувстваш ли по-сигурна, ако си извикам придружител? Може да звънна на Там Шфайда.
Когато тръгна към метрото, Ники още се хилеше.
90 минути по-късно Руук още дебнеше в Спаниш Харлем, когато телефонът му избръмча.
— Някакво движение? — попита Хийт.
— Не, шофьорът дори изключи двигателя. Много бързо обядвахте.
— Получих каквото ми трябва, а Петър имаше работна среща.
Старият й приятел продуцираше сегменти в „По-късно“ — едно от многото вечерни предавания с гости знаменитости, които се конкурираха за вниманието на хората, страдащи от безсъние след Дейв, Джей и Джими35.
— Това е добре — каза той.
— Руук, толкова си прозрачен. Дори не попита какво съм научила, просто ти олекна, че веднага се е върнал на работа.
— Добре, добре — кажи ми какво ти каза.
— Нещо, което обяснява какво общо има Хъдълстън.
— Слушам те.
— Нужно ми е още едно парченце от мозайката и за да го получа, трябва да се отбия за малко извън града.
— Сега ли?
— Ако не беше спешно, не бих отишла. Затова бог е измислил отрядите, за да можем да си делим задълженията. Сега ти си моят отряд, Руук — би ли стоял там, докато се върна по-късно следобед? Ще взема метрото и очаквам да се прибера до четири, четири и половина.
Той направи пауза.
— Разбира се. Но къде отиваш? Само не казвай в Дисниленд.
— В Осининг — отвърна Хийт.
— Какво ще търсиш в затвора в Осининг?
— Не какво, Руук, а кого.
В жабката имаше малка синя торбичка за боклук и Руук изчисляваше колко урина би събрала. Като си представи как клечи над нея и се опитва да избегне последиците от евентуално преливане, той се изкиска, което само увеличи натиска върху пикочния му мехур. „Ето какво им е на мъжете на средна възраст в оная реклама. Изпускат най-интересното на стадиона, защото трябва да търчат към кенефа“, помисли си той. Започваше сериозно да се замисля дали да не изтича до такерията, когато забеляза движение в огледалото за обратно виждане.
Мартинес излезе от сградата, в която се помещаваше „Хустиция а Гуарда“, придружен от мъж със зеленикаво яке и брада ала Че Гевара, който носеше чантата с парите. Руук си спомняше лицето му от дъската с подробности в апартамента си — това беше Пабло Гусман.
Също както преди той ги следваше отдалеч, стараейки се да не го забележат, въпреки че шофьорът им явно не се интересуваше от нищо, освен от собствената си кола. След като направи няколко завоя и тръгна на юг по Второ авеню, той включи мигача и пресече 106-та, а Руук намали и зачака на ъгъла, тъй като те бяха спрели насред улицата. Гусман се появи без чантата и влезе в една аптека. Руук позвъни на Ники и когато гласовата й поща се включи веднага, й остави съобщение. Когато затвори, Пабло Гусман тъкмо излизаше с рецепта в ръка. Влезе през задната врата на черния „Линкълн“, без да се оглежда и пътуването продължи.
Руук продължи след тях по Второ авеню, докато шофьорът зави надясно по 85-та, която накрая ги отведе до тунел под Сентръл Парк, много подобен на онзи, в който преди няколко дни бяха устроили засада на Ники. Щом излязоха от другата страна, Руук едва не ги изгуби на „Кълъмбъс“, когато таксито, което използваше за прикритие, неочаквано спря да вземе клиент. Той изви волана и го заобиколи, като успя да ги догони на червения светофар на „Амстердам“. Светлината се смени, но колата не тръгна. Вместо това Мартинес и Гусман се измъкнаха и влязоха в някакъв бар. Гусман носеше черно кожено куфарче. Черният автомобил потегли, а Руук спря на ъгъла срещу кръчмата.
Беше запознат с „Месинговият харпун“ по няколко причини. Първо, това бе един от легендарните писателски барове в стария Манхатън. През изминалите десетилетия наквасени с алкохол гении — от Хемингуей и Чийвър до О’Хара и Ексли — бяха белязали плотовете в „Харпуна“ с отпечатъци от чашите си. Освен това барът беше един от малкото оцелели по време на Сухия режим благодарение на тайните си входове и подземните си тунели. Те вече отдавна не функционираха, но по онова време бяха служили както за вкарването на алкохол, така и за извеждането на пияниците на няколко пресечки от бара. Руук знаеше за него и по друга причина — името му се мъдреше на дъската у тях, изписано с прегледни печатни букви. Именно там бе обичал да ходи отец Джери Граф. Руук се замисли за деветдесетте минути от последния ден на пастора, за които нямаха информация — от момента, в който бе получил записа от Хорст Мюлер до появяването му пиян в централата на „Хустиция а Гуарда“. Не беше трудно да си представи къде ги е прекарал.