— Спокойно, няма никой. Дойдох сам.
Гусман взе портфейла му и извади шофьорската му книжка.
— Джеймисън А. Руук.
— А. като Аликзандър — каза той с надеждата, че Алехандро Мартинес ще повярва, че е тръгнал след парите.
— Хубаво име.
Руук обаче наблюдаваше Фаустино Велес Аранго, чиито дебели вежди се бяха сключили над мрачно втренчените му очи. Когато тръгна към него, Руук се стегна, очаквайки удар.
Изгнаникът спря на сантиметри от него и каза:
— Вие ли сте Джеймисън Руук, писателят?
Той предпазливо кимна, а Велес Аранго вдигна ръце, сграбчи десницата му и доволно я разтърси.
— Чел съм всичко, което сте писали някога.
Той се обърна към другарите си и каза:
— Това е един от най-добрите живи писатели документалисти. За мен е чест.
— Благодаря ви. Това, че вие го казвате, за мен е… Особено ми хареса думата „живи“, защото възнамерявам да остана в това състояние още известно време.
Атмосферата моментално се промени. Велес Аранго му направи знак да седне, придърпа си един стол и се настани до него. Останалите двама не изглеждаха напълно убедени и останаха на крака, но сякаш се бяха поотпуснали.
— Трябва да ви кажа, г-н Руук, че е нужен голям кураж, за да представите всички гледни точки така, както го правите вие, а после да се справите с опасните пречки пред публикуването на истината в медиите.
— Явно говорите за статията ми за рождения ден на Мик Джагър.
Велес Аранго се разсмя и каза:
— Мислех си по-скоро за материалите ви за Чечня и миньорите в Апалачите, но да, този за Мик в Портофино беше чудесен. Извинете ме за миг.
Писателят взе от масата малкото шишенце, което стоеше до рецептата от аптеката, извади едно хапче и докато отпиваше глътка вода, Руук прочете етикета. „Адефовир дипивоксил“, лекарството, което бяха открили в шкафчето на отец Граф. Вече знаеха за кого е било всъщност — явно пасторът купуваше лекарствата на Велес Аранго вместо него.
— Поредният бонус, когато гостуваш на правителството в затвора — каза той, докато затваряше шишенцето. — Един затворник ме поряза с нож и хванах хепатит Б.
— Сигурно е ужасно да живеете като Салман Рушди.
— Надявам се и аз да пиша толкова добре и да живея толкова дълго.
— Как се озовахте тук?
Пабло Гусман демонстративно се прокашля.
— Фаустино, ако е репортер…
— Г-н Руук е повече от репортер, той е журналист. Което значи, че може да му се има доверие. Мога ли да бъда сигурен, че няма да разкриете тайните ми, ако ви ги разкажа, как беше думата, неофициално?
Руук премисли въпроса.
— Разбира се, няма да ги публикувам.
— Пабло и неговите герои от „Хустиция а Гуарда“ ме спасиха от сигурна смърт. В затвора станах мишена на наемен убиец — човекът с ножа. Наеха и други. Както знаете, в случай като моя, спасяването изисква сложна логистика и немалко пари. Сеньор Мартинес, който наистина се е променил, събра пари тук, в Ню Йорк, за да подпомогне организациите за защита на човешките права в Колумбия и за да ми осигури безопасен преход дотук, за да започна славното си изгнаничество.
Той се изкиска и посочи към мазето, в което живееше.
— Кога пристигнахте?
— Преди три седмици. В Ню Джързи, след като заминах в дървен сандък от Пристанище Буенавентура, били ли сте там?
Руук кимна и си спомни за сведенията, получени от Ти-Рекс в Колумбия, че оттам е тръгнала тайна пратка за Гусман. В нея обаче нямаше експлозив, а писател!
— Животът ми в това мазе може да ви изглежда ужасен, но е рай в сравнение с онзи, който оставих зад себе си. Освен това ми помагат благородни нюйоркчани като пастора и енориашите от една ваша църква.
Той откопча яката на ризата си и извади голям медальон на тънка метална верижка.
— Това е свети Кристофър, покровителят на пътешествениците. Миналия понеделник един прекрасен човек, свещеник, който подкрепяше каузата ни, дойде само за да ми го даде.
Лицето му се изопна, на челото му се появиха бръчки.
— Разбрах, че бедният човек е умрял, но какъв мил жест, не мислите ли?
— Отец Граф ви го е дал в понеделник? — попита Руук. Знаеше, че това е твърде скоро след срещата му с Хорст Мюлер.
— Si. Отецът ми го даде. Каза, че е най-подходящият медальон за някой, който се укрива.
Руук не каза нищо. Само си повтори мислено тези думи, докато наблюдаваше как бижуто се поклаща на верижката си. Телефонът му избръмча и го стресна — беше Хийт.