На ъгъла на 12-то авеню и 59-та улица остави колата. Паркира я на най-близкото място, което успя да намери и въпреки табелата, че зад него има гараж, му беше все едно че може да го глобят. Имаше си други грижи. Макар че GPS-ът в телефона му работеше, проблемът беше, че връщаше приблизително местоположение в радиус около километър. Руук застана на ъгъла, където магистрала „Уестсайд“ се издига над 12-то авеню, втренчи се в точицата на дигиталната карта и се завъртя в кръг. Доколкото можеше да прецени, телефонът на Ники се намираше в една от четири възможни сгради — в склада за бои, във фабриката за табели, в една безименна тухлена сграда, която приличаше на частен склад или от другата страна на магистралата, в градското пристанище за отпадъци на река Хъдсън.
От нощното небе се посипа ситна градушка и Руук вдигна яката си. Започна търсенето, като обходи трите сгради от тази страна на улицата. След това щеше да пресече, за да стигне до кея.
— Обясни ми нещо — каза Хийт. Гърлото й дереше и когато прекара език по зъбите си, усети назъбеното крайче на един кътник. — Простреля Стелджес, за да му затвориш устата, нали?
Ван Мийтър зае насмешливо-невинна поза.
— Глупости. Направих го, за да ти спася живота, Хийт.
— Да, след като го прати да заложи бомба в апартамента ми. Откъде взе С-4?
Дзверът отвори уста, но Ван Мийтър го пресече.
— Млъкни, Харви, достатъчно.
— Експлозив от армейски клас не се намира лесно, дори да си ченге — продължи тя. — Кой стои зад това? Някоя важна клечка? Не е ченге, но има влияние, нали? Някой от кметството? Или от правителството?
— Свърши ли? — попита Дъч. — Защото е време да потанцуваме. Къде е записът?
Той завъртя червеното копче с формата на сълза по часовниковата стрелка и ушите на Ники се изпълниха с пронизително жужене, сякаш й се гневяха всички пчели на света. Застанал зад Дъч, Харви им обърна гръб — не искаше да гледа. Под този ъгъл Хийт ясно видя драскотината на празния калъф за белезници, закачен на кръста му.
— Последна възможност — обяви Ван Мийтър, изчака малко, после плъзна стола си към кръста на Ники, скривайки се от поглед и тя усети, че разкопчава блузата й.
Внезапно светлината угасна и жуженето секна.
— По дяволите, Харви, нали каза, че имало достатъчно напрежение за тая проклетия! Какво стана?
— Откъде да знам. Би трябвало да има, но сградата е стара, всичко се случва. Ще трябва да намерим бушоните.
През стъклата на тавана се процеждаше светлина от града, обсипвайки помещението с блед лунен блясък. Ван Мийтър спря на вратата и каза:
— Не си тръгвай.
После двамата с Дзвера излязоха.
Ники опъна белезниците около китките си, но от това те само се забиха в кожата й. Почина си, опитвайки се да потисне паниката, когато вратата отново се отвори. Тя вдигна глава и видя детектив Фелър. Той също не носеше скиорска маска.
— Партньорът ти се отказа и си тръгна — каза Хийт.
Фелър опря пръст на устните си и прошепна:
— Прекъснах тока, за да ги изкарам от тук.
Той освободи единия й глезен, а после и другия. Когато дойде да отключи белезниците на китките й, тя видя пистолета на колана му.
— Можеш ли да вървиш? — попита Фелър.
— Мисля, че да — прошепна тя и седна. — Взели са ми обувките.
— Карай боса — каза той и тръгна към вратата. Подаде глава навън, огледа се и й направи знак да го последва. Тръгна пред нея и когато Ники излезе на дъжда, веднага си даде сметка къде е. Сградата, в която я бяха вкарали, голяма горе-долу колкото товарен вагон, беше работилница на края на пристанището за отпадъци на река Хъдсън. Работното време беше свършило и нямаше никакви коли, с изключение на патрулката на Харви и таксито на Ван Мийтър. Фелър посочи към другата страна на кея и ръцете му изобразиха волан.
Движеха се толкова бързо, колкото можеха да си позволят, без да вдигат шум. Ники, която пресече ледения цимент боса, вървеше по-тихо. След 50 метра внезапно спряха — точно пред тях, от една от бараките по пристана, се разнесоха гласове.
— Въпреки това опитай пак! — раздразнено излая Ван Мийтър отвътре. Вратата се открехна, Фелър дръпна Хийт за ръката, двамата притичаха по кея и се скриха зад един контейнер за боклук.
— Това е трафопостът — прошепна той на ухото й. — Никога няма да отстранят повредата.