На Хийт й се прииска да й кресне така, че от ухото й да потече кръв. Вместо това преброи до три и спокойно каза:
— Шарън? Икономката?
— А, да. Г-жа… — чу се шушкане на хартия.
— Борели — подсказа й Ники. — Какво ти каза г-жа Борели за изчезналите предмети?
— Всъщност доста неща. Голяма работа е, възприема работата си като мисия. Познава всеки сантиметър от къщата, сякаш е музей. — Хайнзбърг прелисти още няколко страници. — Засега най-главното е, че липсва един медал от кутията с бижута.
— Какъв медал?
— Някакъв свещен. — Тя покри слушалката с ръка, разнесе се приглушен говор. След малко каза: — Медальон със свети Кристофър.
— Тя само това ли каза, че липсва? — попита Хийт.
— Засега. Все още не сме приключили прегледа, заедно го правим — добави Хайнзбърг и се постара да звучи заета. — Г-жа Б. обаче каза още, че разни неща не са наред. Дребни неща. Чекмеджетата с ризите и чорапите не са подредени така, както ги подрежда тя, книгите са леко разместени, един от шкафовете с чаши и чинии е затворен, но не докрай.
Ники започваше да схваща и явно ставаше дума за нещо голямо. Сякаш някой беше търсил нещо в дома на пастора, но методично, а не като хала, както обикновено се случваше. Струваше й се, че много е внимавал. Че може би е бил професионалист. Мислите й се върнаха към Монтроуз. Той би ли претърсил по този начин?
— Шарън, записвай всичко, нищо, че и в „Събиране на улики“ си записват. Искам списък с всичко, което е преместено или счупено. Колкото и да е дребно, разбра ли? — Хийт погледна часовника на таблото. — Не мисля, че ще успея да дойда, така че седни с г-жа Борели, ако има сили за това. Разбери всичко подозрително за отец Граф — необичайни навици, караници, посетители, знаеш какво да я питаш.
Последва пауза.
— Разбира се, естествено — разсеяно отговори Хайнзбърг и Хийт съжали, че не е пратила детектив Очоа, както планираше. Сега обаче си научи урока. Реши, че ще се отбие лично, за да може сама да разпита икономката.
Трафикът беше ужасен из целия град. Всеки път, когато времето се развалеше, резултатът бе повече хора и повече коли, особено в мразовита сутрин с минусови температури и силен вятър. Паркирането също не беше лесно. Табелата „Съжаляваме, пълно е“ се мъдреше пред всички гаражи в близост до Съдебна медицина и докато се движеше по Първо авеню, детектив Хийт видя, че дори запазените места пред входовете са заети от други полицейски коли. На 34-та улица се върна при тайното си оръжие — заграденият гараж на болница „Белвю“, натикан под „Франклин Д. Рузвелт“. Щеше да се наложи да върви пеша насред арктическия студ, но нямаше друг избор, освен да продължи да обикаля. Пазачът се беше сврял в кабинката си и когато я видя, не излезе.
Само подаде пръсти през прозорчето и й махна да влезе.
Преди да излезе от колата, Хийт се втренчи в телефона си. Отново прегледа имейлите. Не, нямаше съобщение от Руук, което да е пропуснала. „Още веднъж“, каза си тя, „Само още веднъж“. Натисна иконата „Прати / провери“ и тя се завъртя. Когато спря, резултатът беше само, че Ники още се намираше в емоционална неизвестност.
Когато се изкачи по стълбите във фоайето на Съдебна медицина, вече не усещаше бузите си, а носът й течеше като чешма. На рецепцията Даниел я поздрави с обичайната си слънчева усмивка и отвори автоматичната врата. Щом влезе в малката стая, която Нюйоркската полиция поддържаше за гостуващи ченгета, три от четирите кабинки бяха заети от следователи, които говореха по телефона. Отоплението, беше усилено до края и Хийт свали палтото си. Видя анорака, закачен на облегалката на един стол и когато тръгна към празната закачалка, телефонът й започна да вибрира.
Номерът не й беше познат, за разлика от префикса. Обаждаха се от „Полис Плаза“ 1. В есемеса си Монтроуз й беше написал, че е в Централното управление. Ники не искаше да навлиза в подробности, докато е в такава близост до други ченгета, но реши, че може поне да установи контакт и да уговори следващото обаждане.
— Тук Хийт — каза тя.
— Всеизвестната Ники Хийт?
Не познаваше гласа, но собственикът му явно широко се усмихваше, а маниерът му й се стори твърде бомбастичен за поздрав от непознат. Затова възприе неутралния тон, с който пропъждаше телемаркетърите.
— Аз съм детектив Хийт.
— Не за дълго, както разбирам — каза мъжът. — Аз съм Зак Хамнър, старши административен сътрудник в юридическия отдел. Обаждам се, за да ви поздравя лично за резултатите от изпита ви за лейтенант.