Докато търсеше закачалка в гардероба, тя чу шум от кухнята. Съвсем лек шум, може би проскърцване на обувка. Хийт извади пистолета от кобура с дясната си ръка и тръгна напред, понесла палтото в лявата. Спря, пое си безшумно дъх, преброи до три и протегна ръката с палтото иззад ъгъла. После го последва с лек скок и насочен пистолет, и извика:
— Полиция, не мърдай!
Мъжът, омотан в палтото й, престана да се бори с него и вдигна ръце. Хийт разбра кой е, преди да успее да й проговори. Дръпна палтото от главата му, а той смутено се усмихна.
— Изненада? — каза Руук.
Четири
— Свали си ръцете, Руук, изглеждаш смешен — каза Хийт. — Какво, по дяволите, си мислеше, че правиш?
— Хвърлях се в прегръдките ти. Или поне така си мислех.
— Можеше да те застрелям, знаеш ли? — каза тя, прибирайки пистолета си.
— Току-що ми мина през ум — отвърна той. — Това щеше да ми провали завръщането, без да споменавам колко бумащина би ти докарало на главата. Мисля, че и за двама ни е по-добре, че не ме застреля. — Той направи стъпка към нея и я прегърна, но когато тя не му отвърна, спря. — Видяла си вестника.
— Естествено, че видях проклетия вестник. Ако не го бях видяла, половин Ню Йорк с удоволствие щеше да ми го набута под носа. Какво става с теб, по дяволите?
— Ето затова дойдох. За да ти обясня лично.
— Гледай да си убедителен.
— Добре — каза той. — С агента ми снощи имахме много важна бизнес вечеря. Едно именито киностудио е поискало правата за материала ми за Чечня, искат да снимат филм. — Ники не му се стори много развълнувана и той продължи: — Така че… тъй като току-що се бях върнал в града… отидохме на вечеря, за да подпиша договорите. Нямах представа, че някой ще снима.
— И кога точно беше това „току-що“? — попита тя.
— Вчера. Късно вечерта. Проследих парите от Босна чак до Африка, Колумбия и Мексико.
— Браво на теб — каза Хийт. — Това отлично обяснява мълчанието ти през последните 30 дни. Ами последните 30 часа?
— Боже мой, такъв си инквизитор — Руук се изкиска, но се сблъска с ледена стена. — Ще ти разкажа.
— Цялата съм слух, Руук.
— Ами, за вечерята знаеш.
— В „Льо Сирк“, да. Нататък?
— Останалото е съвсем просто. Просто се срутих. Мисля, че съм спал непробудно 13–14 часа. За пръв път в легло, от седмици насам. — Той говореше по-бързо, за да няма паузи, заради които да изглежда уязвим. — Оттогава пиша като ненормален, изключих и телевизора, и телефона. След това дойдох право тук.
— Не можа ли да се обадиш?
Ники ненавиждаше това клише, но реши, че ако на някой някога му се е полагало да го използва, това е тя в този момент.
— Виж, това още не го знаеш, но аз така действам. Уединявам се. Нахвърлям всичко, докато още ми е прясно и бележките ми все още имат смисъл. Така работя — каза той, наполовина за да обясни, наполовина за да се оправдае. — Но тази вечер най-накрая видях вестника и като си представих как ще се почувстваш, зарязах всичко и хукнах насам, и придошла река нямаше да ме спре. Вярно, вместо да си сглобя сам сал, взех такси, обаче това не се ли брои все за нещо?
— Не съм убедена, че е достатъчно.
Тя взе палтото си и го закачи на бар стола, за да спечели време да подреди мислите си. Истината беше, че обяснението му не изтри спомена за едномесечната изолация, нито емоционалните ожулвания, които беше насъбрала. Улегналият възрастен човек в нея обаче насочваше поглед над хоризонта, към дните и седмиците, които започваха след този момент.
Руук прочисти гърлото си.
— Има още нещо, което трябва да ти кажа. Знам, че няма начин да надмогнем това, без да го изплюя.
— Добре.
— Искам да ти се извиня, Ники. Не просто с „Ей, виж, съжалявам“, а с истинско извинение. — Той направи пауза или за да й позволи да възприеме това, или за да намери подходящите думи, и продължи: — Това между нас още е ново и за двама ни. Когато се намерихме, и двамата си имахме свой живот, стари проблеми, кариера и всичко останало. И двамата. Заради това пътешествие за пръв път, откакто се събрахме, ти виждаш каква всъщност е работата ми. Аз имам предимство, защото съм те придружавал, така че животът ти ми е ясен и отвътре, и отвън. Аз обаче съм разследващ журналист. Ако работата ми е на ниво, прекарвам дълго време на места, където никой друг не смее да отиде, при условия, които повечето репортери не биха изтърпели. Ето защо изчезнах така. Преди да замина, ти казах, че може да се случи. Което обаче не е извинение за това, че не ти се обадих, щом получих възможност. Единственото ми обяснение може да прозвучи несериозно, но това е истината. Когато приключа дадена задача, влизам в релси. Спя като мъртъв и пиша като луд, в пълна изолация. Винаги така правя, от години. Сега обаче осъзнавам, че има нещо различно. Вече не става дума само за мен. Ако можех да върна времето с 24 часа назад, бих го направил, но не мога. Но ето какво мога да направя — гледам те, виждам болката, която ти причиних с безчувствеността ти и ти казвам, че не желая да я виждам никога повече. — Той изчака малко и каза: — Ники, извинявай! Сгреших. И съжалявам.