— Боже мой! — каза Ники. — Взел си севиче от жълтоопашат сафрид!
— Познаваме се, все пак. Маргарита, сеньорита?
— Си.
Тя се засмя, като си спомни колко време е минало от последния път, когато си говориха така. Руук остави каната на плочките и докато слагаше сол по ръбовете на две чаши, каза:
— Голяма ирония. В продължение на четири дни оцелявах след приземявания нощем насред джунглата, скрит в товарните помещения на самолети без маркировка; десетки пъти ме задържаха корумпирани граничари; наркоманизираните биячи на един параноичен търговец на дрога ме натикаха в багажника на кадилака му — само за да може накрая да бъда застрелян в апартамента на гаджето ми.
— Не се смей, Руук, бях изнервена. Мисля, че тази вечер някой ме следеше.
— Сериозно? Видя ли кой?
— Не. И не съм сто процента сигурна.
— Напротив, сигурна си — каза той. — Не трябва ли да се обадиш на Монтроуз?
Едно време тя щеше да направи именно това. Да съобщи на шефа си и категорично да отхвърли предложението му да прати охрана пред сградата (след което той щеше да го направи въпреки протестите й). Онова, което я спираше обаче не беше фактът, че не е сигурна, че я следят, а несигурността, която би изпитала, ако той се усъмнеше в преценката и лидерските й способности. Освен това самата тя се чувстваше много неловко заради множеството съмнения.
— Не — каза тя. — В момента отношенията ми с Монтроуз са прекалено странни. Малко е напрегнато.
— Отношенията ти с Монтроуз? Какво става?
След тежкия ден и желания оазис, който й бе осигурила тази почивка, тя каза:
— Твърде е сложно, за да ти обяснявам сега. Не те изолирам, но може ли да го оставим за утре?
— Абсолютно — каза той и вдигна чашата си. — За завръщанията.
Чукнаха се и отпиха. Вкусът на маргаритата винаги щеше да й напомня за първата нощ, когато правиха любов в лятната жега.
— Дано си си научил урока и повече да не се промъкваш тук без предупреждение.
— Ти ми даде ключ. А и що за изненада щеше да бъде, ако ти бях казал?
— Ти щеше да се изненадаш, ако бях с компания.
Той сервира храната, като наряза сушито и го нареди в чиниите с пръчици.
— Права си, щях да се изненадам.
— От какво? — каза тя. — От това, че съм с друг?
— Ти не би го направила.
— Определено бих могла.
— Би могла, но не би го направила. Ти не си такава, Ники Хийт.
— Малко се увличаш.
Тя хапна от севичето и докато се наслаждаваше на начина, по който цитрусовият сок и кориандърът придаваха на рибата още по-свеж вкус, си спомни как за малко да доведе Дон у дома тази вечер.
— И откъде знаете, че не съм такава, Джеймисън Руук?
— Не е въпросът, че знам, няма начин наистина да познаваш някого. Главното тук е доверието.
— Любопитно. С теб така и не уточнихме, че…
— Ще бъдем ексклузивни? — каза той, довършвайки изречението.
— Да, именно — кимна тя, — и въпреки това ти ми имаш доверие? — Той изяде едно парче „Зелена завист“ и също кимна. — Ами ти, Руук, да не очакваш и аз да ти вярвам?
— Вече ми вярваш.
— Разбирам. И докъде се простира това доверие? — попита тя, вземайки късче уасаби за поредната жертва. — Ами пътуванията? Така нареченото правило на 150-те километра?
— Онова, според което можеш да спиш с когото си искаш, стига да си на повече от сто и петдесет километра разстояние?
— Същото — каза тя.
— След като повдигаш въпроса — на местата, където съм бил, определено съм имал възможности. И още как. И да, определено вярвам в правилото за сто и петдесетте километра. — Тя подпря пръчиците на ръба на чинията си и внимателно се взря в него. Той продължи: — Важното обаче е, че според правилото на Руук, където и да се намирам, на сто и петдесет или на хиляда километра, броенето започва от тук. — И той посочи към гърдите си.
Ники се замисли за миг, а после взе парче суши с ръка.
— Когато доям това рулце, искам да се престориш, че броенето започва на плаж във Фиджи… на който сме съвсем сами.
Тя го пъхна в устата си и докато дъвчеше, подканящо вдигна вежди.
На следващата сутрин двамата с Руук трябваше да се движат между заледените локви по пътя към метрото, при температура минус 18 градуса. Ако не друго, студът поне я събуди. Наложи се с мъка да се откъсне от топлото легло, за да не закъснее за сутрешната си среща. Руук й помогна, като стана заедно с нея и свари кафе, докато тя се къпеше. Когато Ники излезе от банята, той събираше багажа си, преди да се отправи към таванското си жилище в Трибека и да прекара деня в писане. Крайният срок за статията му за трафика на оръжие застрашително наближаваше и той й каза, че освен това трябва съвсем скоро да предаде ръкописа на любовния роман „Нейният нощен рицар“.