Ники кимна и си каза: „Чукът, а? Идеално.“
— Аз също си имам цели, не се преструвам, че не е така. Знаете ли защо обичам прозрачността? Защото когато си прозрачен, срам няма. Така че ще бъда безсрамна. Един умен и самоотвержен следовател има бъдеще в йерархията. Подгответе се, може да ви предложа да работите с мен.
Тази жена, колкото и могъща и заета да беше, умееше да те накара да се почувстваш така, сякаш цял ден си мисли само за теб. Ники не беше наивна — разбира се, че Ярбъро преследваше свои цели, също като Хамнър, но вместо предпазливост, тя изпитваше вълнение, желание да слуша. Точно тези лидерски качества бяха спечелили на Ярбъро цяло състояние в dot.com индустрията преди години. Хийт каза:
— Нямам нищо против да наблюдавам как ще се развият нещата. Междувременно — поласкана съм.
— Това не е само заради оценката ви, наблюдавам ви, откакто излезе статията за вас. Жени сме и имаме много общи неща. — Тя разчете изражението на Ники и каза: — Знам, знам, вие сте ченге, а аз съм цивилна, при това администратор, но докато четях статията, усетих известно родство с вас, защото и двете сме жертви на убийства в семействата ни.
Ники забеляза, че тя използва сегашно време — доказателство, че знае, че болката никога не отшумява.
Докато наблюдаваше Филис Ярбъро, Ники осъзна, че се взира в огледален образ, който носи отпечатъка на бледа агония. Сродните души винаги долавят знака на съдбата върху себеподобните си, сякаш невидима дамга бележи връзката между преобърнатите им животи. При Ники ставаше дума за майка й, която бе прободена до смърт преди десет години. Ярбъро бе изгубила единствената си дъщеря през 2002 г. — бяха я пребили, изнасилили и захвърлили на един плаж в Бермуда, където прекарвала пролетната ваканция. Всички знаеха за това — новинарските емисии тръбяха постоянно, а таблоидите не спряха да бистрят станалото дълго след като убиецът призна и влезе в затвора до живот.
Ники прекъсна мълчанието с утвърдителна усмивка.
— И въпреки това продължаваме напред.
Лицето на заместник-комисаря се проясни.
— Да, продължаваме. — Тя се вгледа сериозно в Хийт, сякаш я преценяваше. — Мотивира ви, нали? Мисълта за убиеца?
— Чудя се, ако това ме питате — отвърна Ники. — Кой? Защо?
— Искате ли отмъщение?
— Исках. — Ники дълго бе обмисляла това през годините и отговорът й беше: — Сега искам не толкова отмъщение, колкото справедливост. Или може би да приема станалото. А вие?
— Интересът ми е академичен. Разчистила съм си сметките и нека ви кажа какво научих. Надявам се да ви помогне. — Тя се приведе към нея и каза: — Справедливост наистина има, но никога няма да приемете станалото. — След това тя драматично погледна часовника си. — Виж ти. След десет секунди ще се окаже, че не държа на думата си. — Тя стана, Ники също и двете си стиснаха ръцете. — Вижте им сметката, Ники Хийт.
— Разбрано. За мен беше удоволствие, заместник-комисар Ярбъро.
— Филис. Нека се уверим, че това е едва първата ни среща.
Хийт си тръгна от „Полис Плаза“ 1 с втората от двете визитки, които бе получила през последния половин час. Имаше чувството, че тази всъщност ще я запази.
От Пожарна станция 205 на „Мидо“ в Бруклин Хайтс излезе пожарникар, приведе се, за да се опази от градушката, и притича до пикапа си, паркиран до тротоара. Детектив Роули каза:
— Ей, ей, чакай малко. Този май ще излиза.
Детектив Очоа удари спирачките и обърна огледалото за обратно виждане така, че да гледа Ники, която седеше на задната седалка.
— Виждаш ли какво се налага да търпя всеки божи ден? Завий тук, спри там, внимавай — клошар… Все едно си водя Филикс Ънгър от „Двама мъже и половина“, за да ми служи за говорещ GPS.
— Тръгвай, преди някой да заеме мястото — каза Роули, щом пикапът тръгна.
След като Очоа паркира, тримата следователи останаха в колата и той превключи чистачките на средна скорост, за да могат да наблюдават сградата, в която току-що се беше нанесъл стриптийзьорът. Осеметажна, тухлена, от 1920-та година. В момента я ремонтираха и беше заобиколена от скеле. Не се виждаха никакви работници и Роули предположи, че причината е в мразовитото време.