„Истински специалист“, помисли си Ники и й се усмихна.
— Благодаря ви, но няма да се бавя толкова — отвърна тя и намести шала така, че да скрие петното.
Щом стигнаха до кухнята икономката каза:
— Ще се сварите в това палто. Ако стоите с него заради мен, недейте.
Въпреки това Ники не го свали и седна на масата, където я чакаше чаша горещо кафе и домашно изпечени вафли на поднос.
Г-жа Б. все още изглеждаше уязвима, така че Ники реши да не я притисне веднага за снимката. Вместо това започна с думите:
— Отбих се, за да видим дали може да ми изясните нещо. Вчера взехме лекарствата от шкафчето на отец Граф и между тях имаше едно, наречено „Адефовир“. Объркани сме, защото не го открихме в организма му, нито пък заболяванията, за които се предписва.
— Не знам какво държеше там. Чистех го, но личното си е лично, а нещо по-лично от шкафче с лекарства няма.
Ники отхапа от вафлата. Беше изключително вкусна — ако Раят е от ванилия, вкусът му би бил именно такъв. За Ники това си беше обяд. Тя я довърши и каза:
— Исках да попитам да не би адефовирът да е бил ваш.
— Не. Повярвайте ми, последното, от което имам нужда, е още хапчета.
— Добре тогава. Понеже така и така съм тук — добави тя и внезапно се почувства като Коломбо. Защо не, палтото определено беше налице, — исках да ви попитам дали не ви е хрумнало нещо ново за снимките, които ви показах.
Когато жената поклати отрицателно глава, Ники й подаде фотографиите и я помоли да ги погледне още веднъж. Тя обърса очилата си с жилетката и ги огледа. Този път не реагира на онази, която я беше накарала да се поколебае предишния път.
— Съжалявам — каза г-жа Борели и побутна купчината обратно към Хийт, която тъкмо се опитваше да избере подход, който няма да травматизира допълнително възрастната жена, когато тя каза:
— О, има нещо, което исках да ви спомена. Хрумна ми тази сутрин и мислех да ви се обадя, но вие сама дойдохте. — Икономката изглеждаше искрено удивена от обстоятелствата. — Попитахте дали отец Джери е имал неприятности с някого.
— Продължете, моля ви — подкани я Ники и обърна нова страница.
— Преди време тук имаше един свещеник, който… Обвиниха го, че се е държал… неприлично с две от момченцата хористи, докато били на лагер. Нямам представа какво е станало, нито пък отец Граф, но още щом научи, веднага постъпи както е редно и съобщи в Епархията. Прехвърлиха отец Шей, започна разследване, но бащата на момчето, г-н Хейз, започна съдебен процес. В това няма нищо нередно, само че освен това той тормозеше отец Граф.
— Как го тормозеше?
— Първо му се обаждаше по телефона, а после започна да се появява тук без предупреждение. С течение на времето се вбесяваше все повече и повече.
— Използва ли насилие, заплаши ли отец Граф?
Г-жа Борели наклони глава на една страна.
— Много викаше. Крещеше му, обвиняваше го, че допуснал станалото и го обвини, че се е опитал да го прикрие. Само че допреди три месеца никога не го беше заплашвал.
— Какво му каза, г-жо Борели, чухте ли точните му думи?
— Чух ги. Това беше единственият път, когато не крещеше. Беше спокоен, разбирате ли? Плашещо спокоен. Каза… — Старата икономка отпусна глава назад, сякаш репликите бяха написани на тавана. — „Стига толкова приказки. Църквата може да ви защити, но не и от мен.“ О, освен това каза: „Не знаете с кого си имате работа.“ — Тя изчака Хийт да си запише и продължи: — Извинявам се, че не се сетих още вчера. Г-н Хейз не се е появявал оттогава и бях забравила. Освен това се чувствах малко… — Тя повдигна рамене и се заигра с кръстчето около шията си. Бедната жена изглеждаше изцедена и Ники реши да я остави да си почине.
Първо обаче преписа името и адреса на разгневения мъж от списъка с енориашите, както и името на обвинения свещеник. На вратата увери икономката, че е постъпила правилно, като е споделила това с нея и натърти:
— Винаги е полезно да ни съобщавате, независимо кога сте си спомнили някоя подробност.
После подаде снимките на г-жа Борели и си тръгна.
Боядисаната в бяло и синьо кола, която я беше последвала до жилището на свещеника, я чакаше със запален двигател. Хийт отиде до шофьора — свиреп на вид униформен полицай, чийто прякор в управлението беше „Дзверът“, защото когато го пратеха да охранява някое местопрестъпление, никой не смееше да прекрачи чертата.
— Харви, нямаш ли си по-важна работа? — попита тя, когато той спусна прозореца си.