— Тези са агресивни марксисти — каза той. — Изобщо не мисли за тях като за мирно настроени протестиращи. Някои са бивши въстаници от Колумбия, които се чувстват много по-комфортно с пушки, отколкото с табели в ръцете.
— Това ще трябва да го проверя — каза Хийт и си го записа в тефтера. — Роуч казаха, че според персонала там отец Граф твърдо подкрепял каузата им, а те го оплакват. Въпреки че един от водачите го изхвърлил, когато завчера се появил пиян. — Тя се зачуди каква ли е била връзката на Граф с група въоръжени въстаници. — Доколко са склонни да използват насилие? Имам предвид тук, в Ню Йорк?
— Вероятно не повече, отколкото ИРА в Белфаст през 1969-та — каза той и си откъсна парченце хляб със стафиди. — Споменът ми е пресен, защото с очите си видях как им доставят пушки и гранатомети в Колумбия.
— Руук, бил си в Колумбия?
— Щеше да си наясно, ако ме беше попитала как съм прекарал миналия месец. — Той се престори, че избърсва една сълза със салфетката си, а после придоби замислен вид. — Знаеш ли кой е Фаустино Велес Аранго?
— Разбира се, писателят дисидент, който изчезна.
— „Хустиция а Гуарда“ е малката армия, която го измъкна от политическия му затвор и миналата есен тайно го изведе от страната. Ако твоят свещеник е бил забъркан с тези хора, бих ги изучил по-отблизо.
Ники допи коктейла си.
— За малко да се разтревожа, Руук. Мислех, че ще прекараме цялата вечер без нито една недомислена теория.
Докато се връщаха към таванския му апартамент, времето се затопли малко и с ледените топчета се смеси и дъжд. Полицейската кола, която ги следваше, спря до тях и Дзверът свали прозореца.
— Сигурни ли сте, че не предпочитате да ви повозя?
Тя му благодари и отказа. Охрана можеше да приеме, но не и шофьор.
Докато гледаха новините в 11, Хийт отвори бутилка вино. Репортерът, който предаваше на живо от канал в Ийст Вилидж, в който бе станала експлозия, каза:
— Дъждът измил солта от пътя, тя разяла една електрическа кутия и това довело до взрив.
— И малкото паяче се пръснало на около милиард миниатюрни късчета — обяви Руук. Ники му подаде чашата и изключи телевизора, когато започна репортажът за стрелбата в Бруклин Хайтс.
— Не мога да повярвам, че няма да гледаш — каза той. — Някои хора са готови на всичко, за да ги покажат по новините.
— Цял ден го преживявам — каза тя и свали обувките си. — Нямам нужда да го гледам и вечерта.
Той разтвори широко ръце и Ники се сгуши в него, опирайки нос в отворената му яка, вдишвайки аромата му.
— Как смяташ да оправиш нещата с Монтроуз?
— И представа си нямам. — Тя седна до него с кръстосани крака, отпи от виното и сложи длан на бедрото му. — Дори не знам какво да мисля, той сякаш изобщо не е същият човек. И отношението, и поведението му… това е най-трудното. Претърсил е жилището на пастора, блокира развитието на случая. Нищо не разбирам.
— А може би разбираш и те е страх какво означава това.
Тя кимна, по-скоро на себе си, отколкото на него и каза:
— Мислех, че го познавам.
— Не в това е проблемът. Вярваш ли му? Това е важното. — Той отпи глътка вино и когато Ники не отговори, каза: — Това ти казах и снощи. Няма как наистина да познаваш някого. Аз например познавам ли те? Ти колко добре ме познаваш?
Тя се сети за Там Шфайда, подскачащата чехкиня. Отново.
— Да. Предполагам, че няма как да знаеш всичко за даден човек. Не е възможно.
— Ти си ченге, може да ме разпиташ.
Тя се засмя.
— Това ли искаш, Руук? Да те въртя на шиш? Да извадя камшика?
Той скочи на крака.
— Не мърдай! Хрумна ми нещо.
Отиде до нишата за четене във всекидневната. Ники чу тракане на клавиши зад библиотеката, включи се принтер. После Руук се върна с няколко листа в ръка.
— Четеш ли „Ванити Феър“?
— Да. Най-вече заради рекламите.
— На последната страница всеки месец интервюират по някоя знаменитост. Дават им стандартен въпросник, наричат го „Интервюто на Пруст“. Произхожда от игра от времето на Марсел Пруст, по която всички лудеели — играели я на парти, така гостите се опознавали по-добре. Не я е измислил Пруст, просто той е най-известният човек, който е отговорил на въпросите. Ето версията, която циркулира из интернет. — Той размаха страниците с лукава усмивка. — Искаш ли да играем?