— Казах, че съм зает.
— А аз — че трябва да поговорим.
Детектив Хийт, непоколебимата. Монтроуз се втренчи в нея изпод гъстите си свъсени вежди.
— Ето в какво се е превърнал животът ми. В цифри. Първо критикуват статистическите ми резултати, трябвало да се старая повече. Сега пък ми пращат това. — Капитанът вдигна купчината хартия от бюрото и шумно го изпусна обратно с неприкрито презрение. — Целеви стойности. Микроменажират ме, казват ми колко талона за паркиране да издам тази седмица. Както и призовки. Да видим… — той прекара пръст по един ред. — Искат осем талона за незакопчан предпазен колан и шест за шофиране по време на разговор по телефона. Не пет, не седем. Шест. Ако не си постигна стойностите, ще ми свият номер. И какво да направя, да ги подправям ли? Да кажа на униформените да не приемат някои доклади за обири или нападения, за да ми излезе статистиката? Ако не го запишем, все едно не е станало. И преди да се усетиш — престъпността в 20-ти участък е намаляла! — Тя взе един от столовете, седна, а той каза: — Ти с какво точно ще обогатиш вече идеалния ми ден?
Ники знаеше откъде да започне. С крайната си цел, изказана простичко, за да е пределно ясна.
— Искам да разширя обсега на случая „Граф“.
— Свърши ли със садо-мазо ъгъла, както ти казах?
— Не още, но…
— Значи срещата ни току-що приключи — прекъсна я той.
— Капитане, при цялото ми уважение — така гоним вятъра. Изникват обещаващи следи и нямам възможност да ги разследвам.
— Какви например?
— Например — отговори тя, — парите, скрити в онези кутии. Защо не ми позволявате веднага да се обадя в Епархията?
— Защото парите нямат връзка със случая.
Ники бе изумена от убедеността му.
— Откъде сте сигурен в това?
— Нима подлагаш на съмнение преценката на командира си?
— Въпросът ми е уместен, сър.
Тя вложи уважение в думата „сър“ — искаше той да й върне контрола върху случая, а не да тръгне да й демонстрира по-високия си чин.
— Жертвата е била убита в подземие за изтезания — действай.
— Това ми прилича на стена.
— Казах „действай“.
Тя реши да продължи с надеждата да открие пролука.
— Освен това имам жертва на стрелба, свързана със свещеника.
— Свързана е и с твоя пропуск, когато не ми докладва, че те следят.
Разговорът започна да й напомня за тренировките по жиу-жицу с Дон. Ники започна с факт, а капитанът се опита да отвлече вниманието й, но тя не се хвана.
— Това може да го обсъдим после, да не се разсейваме сега. Номерът на стриптийз клубът беше скрит в стаята на отец Граф. Очевидци са присъствали на кавгата му с танцьора. Искам да работя върху това, но вие запирате разследването.
— От теб ще излезе добър лейтенант — каза той. — Вече се учиш как да прехвърляш вината.
— Извинете, но правя тъкмо обратното. Поемам отговорност. Искам да ме оставите да водя моя случай по моему. — Тъй като предишната вечер беше решила да си върне чувството за цел, Ники продължи и направи най-опасния си скок… назова проблема. — Какво става с вас, капитане?
Той заби палец в хартията с такава сила, че я смачка.
— Много добре знаеш какво става с мен.
— Ще ми се да знаех. Ясно ми е, че сте под напрежение — каза тя, — наистина, но има други неща, които не разбирам. Неща, които виждам. Които разбрах напоследък. И честно казано, това ме тревожи.
Атмосферата коренно се промени. Гневът и раздразнението на шефа й отстъпиха пред стоманена предпазливост и той я огледа със съсредоточеност, която я накара да се почувства неудобно. Темето му се потеше, а на прозореца зад него, който гледаше към улицата, Ники забеляза аура от влага, вероятно от кондензиралата топлина на тялото му. Следваше очертанията на Монтроуз, сякаш бе неговият призрак.
— Какво си разбрала например?
Тя се чувстваше така, сякаш езикът й е напъхан в чорап.
— Например това, че сте претърсили дома на Граф в нощта на убийството му.
— Вече ме пита за това и аз ти отговорих. — Гласът му беше ледено спокоен, а лицето му бе станало безизразно. — Ако имаш други въпроси, искам да ги чуя. Има ли още?
— Капитане, да не тръгваме по този път точно сега.